— Какво? — намръщи се Аш.
— Не съм сигурна дали това е истинско, или въображаемо, обаче…
Включих фенерчето на телефона си, върнах се при пързалката, като внимателно стъпвах върху мястото, където преди няколко минути бях повърнала.
— По дяволите, отвратителна си — каза Аш, докато ме следваше. — Като си помисля, че исках да те целуна.
— Чакай. Какво?
Тя наистина ли каза това, или си го въобразих?
— Какво? — Тя задържа погледа си и се опитах да схвана какво се случва, когато се присетих.
— О, боже, току-що си спомних…
Наведох се под извивката на пързалката и погледнах. Седели сме тук често, говорили сме си и сме се мотали тук, но никога не сме поглеждали нагоре, дори не ни е хрумвало. И никога нямаше да ми хрумне, ако не бях толкова безсилна да се изправя.
Насочих светлината право към извивката и го видях в най-тесния ъгъл на триъгълника.
— О, боже мой — прошепнах и купища паяци и буболечки се втурнаха надолу по ръката ми, когато посегнах и го отлепих, изнасяйки го да го разгледам на светлината на фенерчето.
— Какво е това? — попита ме Аш и видях как лицето ѝ се промени.
— Това е телефонът на Наоми. Това е нейният телефон! Трябва да го е скрила тук!
Взирахме се една в друга в тъмнината.
— Това променя всичко.
Не исках да се натъквам нито на майка ми, нито на баща ми, затова преведох Аш по алеята до задната врата. Надявах се да са във всекидневната и там да си тровят взаимно живота.
— Събуй си обувките — прошепнах на Аш, преди да влезем вътре. — И се опитай да не вдигаш шум.
— Това е твоята къща, нали? — попита тя с ококорени очи, докато ѝ шътках. — Драма, голяма.
Вратата заяде, нещо ѝ пречеше отдолу и едва когато го измъкнах, видях, че това е портмонето на мама, монети бяха пръснати по пода, а чантата ѝ беше с краката нагоре, червило без капаче, ключове. Празната ѝ, изтърбушена чанта, захвърлена при стената, рязко падна при перваза, като че ли е била гневно метната при броенето.
— Явно доста се е ядосала, че съм ѝ свила водката — прошепнах, докато се промъквахме през кухнята.
Вратата на всекидневната беше леко открехната. Мама беше заспала на дивана, никаква следа от тате. Отново ли беше излязъл?
Посочих с глава нагоре по стълбите и Аш ме последва по чорапи. Вратата на Грейси беше отворена и нощната ѝ лампа светеше — сигурен знак, че е била разстроена, преди да заспи, защото мама ѝ позволяваше да оставя вратата отворена само ако се страхува от нещо. Понечих да вляза, когато видях, че баща ми се е проснал на пода до нея, със затворени очи, телефонът му лежеше на гърдите му.
За секунда си спомних, че навремето това беше моето легло и той също спеше до мен, когато се страхувах да спя сама, и почувствах нещо да се разлива и пречупва вътре в мен, щастие и тъга се смесиха в единно усещане за загуба. Някога всичко вкъщи излъчваше топлота, сигурност и доброта. Радвах се, че Грейси е заспала с това усещане тази вечер. Искаше ми се и аз да можех.
Аш огледа стаята ми, барабаните в ъгъла, дрехите по пода, седна на леглото ми и се втренчи в телефона.
— Мислиш ли, че го е оставила там? — попитах я аз.
— Да — отвърна тя. — Да. Мисля, че го е сложила там и че е допускала възможността ти да го откриеш преди много седмици.
— Но защо? — Седнах на пода и облегнах гръб на вратата на стаята ми. — Ако си решила да бягаш, защо ще го правиш?
— Защото, каквото и да правеше, тя винаги имаше съмнения. Не достатъчно, за да я възпре, но достатъчно, за да ни остави начин да я намерим. Само че, по дяволите, ние не го открихме, нали? Не и преди да стане твърде късно!
— Не знам колко пъти съм седяла под тази пързалка, след като тя изчезна — казах аз, загледана в него. — Работи ли още?
Аш натисна бутона. Батерията беше сдала багажа.
— Мога да се опитам да го заредя, но не го е сложила в калъф или нещо такова. Пързалката е добро място за предпазване от дъжда, но не е влагоустойчива. Преди да го заредя, ще го разглобя и подсуша с малко ориз.
— Дали да не…
— Не, няма да се обаждаме на шибаната полиция!
Беше ми ядосана.
— За бунтарка си много склонна да ги замесваш тези свине, но те пет пари не дават, Рижи. Не го забравяй.
— Аз… добре… може би.
— Тя ни е оставила следи, като е пускала трохи хляб по пътя, за да можем да я намерим. — Аш се взираше в заспалия телефон, докато говореше. — Плейлистите, песента, която е записала и качила, след като избяга. Телефонът, Инстаграм профилът на DarkMoon. Трябва да е имала нов телефон или айпад, или нещо, с което да се е занимавала, докато е била заключена, и може би в началото ѝ се е сторило като вълнуващ, скъп подарък.