— Липсваш ми, тате — казах. И нямах предвид само него, а по-скоро представата за него, която си бях изградила, преди да осъзная, че и той е нормален човек като всички останали.
— И ти ми липсваш — отговори той.
Стояхме така минута или две и когато се отдръпнахме, се чувствах, сякаш знам отново кой е той, но по нов начин. По начин, който един ден можеше и да ми хареса.
Бях в стаята си, а главата ми се пръскаше от болка, но не можех да заспя, не и след като намерихме телефона на Най. Вместо това взех бележника на Най и отново прочетох всяка нейна песен. Бяха любовни песни, страстни песни, наречете ги както искате, но никъде в която и да било от тях нямаше нещо, което да ми подскаже за кого са написани. След това видях мъничък ъгъл от разкъсан пакет цигари, поставен между страниците. И си спомних всички останали неща, които Най все тикаше в този бележник. Предположих, че е за еднократна употреба, и го захвърлих на пода в стаята ми. Така и не го бях огледала добре.
Слава богу, че мама никога не влиза в стаята ми. Започнах да прочиствам килима на колене и да прибирам всичко, което намирах, хвърляйки го върху леглото ми. Когато се уверих, че съм събрала всичко, легнах на леглото сред някаква мрежа.
Фрагменти от текстове.
Билет за „Хемптън Корт“.
Доста нейни думи, написани на гърба на скъсан билет за кино, и то за оня вид романтични филми, които тя мразеше.
Етикет от бирена бутилка.
Празен пакет от шоколадови дражета.
Докато ги гледах, започнах да осъзнавам, че те не са просто идеи, записани там, те са мементо, спомени. Моменти, които принадлежат на една история. Историята на онзи, за когото Наоми е написала тези песни.
Последно видях остатък от пакет цигари, същия, чието ъгълче още стоеше в книгата, и поне вече знаех нещичко за този, с когото Наоми се е виждала, защото тя не пушеше.
Когато го обърнах, узнах и нещо друго.
На гърба имаше бележка, написана на ръка, и не беше почеркът на Наоми.
„Сега ми принадлежиш. Не забравяй това. Каквото и да се случи, ти си моя.“
Направих снимка на бележката и я изпратих на Аш.
— Това е той — беше нейният отговор. — Това е копелето, което ни я отне.
И започнах да вярвам, че може би е права.
Той беше някъде там.
Но кой беше той?
30
Вече беше сутрин, но под възглавницата още беше тъмно, а ако я притиснех надолу към ухото си, ставаше почти тихо, с изключение на звуците в главата ми; но пък така тъпото пулсиране в бузата ми се превръщаше в остър нож, който пронизваше цялото ми тяло. Но това беше нещо повече от болката от удара, беше всичко накуп. Толкова много неща се бяха объркали и не си бяха на мястото, че ми се струваше невъзможно да си представя как животът отново може да стане нормален. Стоп. Отвори очите си и усети биенето на сърцето си, усети болката в лицето си и помни, че си жива.
Има изход от тази бъркотия и аз щях да го намеря — не само заради себе си, но и заради Наоми. Защото, въпреки че не знаех какво се е случило с нея, знаех, че това почти я уби. Даже ако в началото си е мислела, че е искала това, то зная, че после е била ужасена от развоя на събитията.
Трябваше ми Роуз, нужно ми беше да обсъдя това с нея, имах нужда от помощта ѝ. Което означаваше, че трябва да оправя нещата помежду ни, да ѝ покажа, че приятелството ни значи за мен адски много, и то повече от чувствата, които изпитвах към нея.
Но когато отключих телефона си, тя не беше там, на никое от местата, където се подвизаваше обикновено, само на няколко секунди от последното съобщение. Минавах от профил на профил, никъде не я открих и за момент си помислих — о, по дяволите, тя е напуснала социалните медии заради мен, но после осъзнах, че ме е блокирала. Навсякъде.
От това ме заболя повече, отколкото от шамар или от удар. Почувствах се, сякаш невидима стена се е издигнала около мен. Бях разочарована и объркана. Роуз винаги беше там, разчитах на нея винаги да е там, мразех тази пропаст между нас.
Седнах на леглото и палецът ми сам намери номера на Роуз на телефона.
Никога не ѝ звънях, почти никога. Просто не това беше начинът, по който общувах с приятелите си или с когото и да било, ако можех да го избегна. Натиснах името ѝ на екрана и чаках дълго време, докато се свърже, и още по-дълго, докато звънеше. Очаквах да се включи гласовата ѝ поща, затова се изненадах, когато настана тишина и разбрах, че е на линия, но без да говори.
— Роуз?
— Здрасти.
Думата беше кратка и не можех да отгатна нищо само от нея. Нямаше удобно поставена емотиконка към нея, за да подскаже подтекста, а просто една дума, плоска и обикновена. От значение беше само тишината, която настъпи, след като беше проговорила.