— Добре ли си? — попитах я аз.
— Да.
Отново кратко. Но тя продължаваше да е там. Не беше затворила, още не.
Дишай и мисли. Не казвай и една погрешна дума.
— Виж, съжалявам за случилото се. Постъпих като пълна идиотка. Никога не съм искала да си падна по теб и със сигурност никога не съм възнамерявала да ти го казвам. Беше… Беше глупаво това, което направих, но не е глупаво, че ме е грижа за теб. Ти си чудесна, ти си най-удивителният човек, когото някога съм познавала. И чувствата ми към теб са такива именно защото те познавам. Не заради начина, по който изглеждаш, или нещо друго. А защото си ти.
Тишината продължаваше. Поеми въздух, опитай отново.
— Мисля, че знам защо си ми толкова ядосана. И разбирам защо си ме блокирала навсякъде, но… добре, надявам се, че един ден ще си промениш решението. Защото ми липсваш. И то не по онзи начин. Липсва ми най-добрата ми приятелка… Имам нужда от най-добрата ми приятелка повече от всичко друго.
— Значи утре ще репетираме на сцена, нали? — попита тя.
— Да — отговорих аз, — Но…
— Относно онова, което направих, с онзи пост… Това беше тъпо и се ненавиждам за това. Опитах се да го поправя. Мисля, че сега в училище всичко ще бъде наред. — Тя замълча, а аз задържах дъха си. — Но истината, Рижи, е, че си мислех, че имаме едно и също отношение една към друга. Сега зная, че не е така. И това ме кара да се чувствам странно, все едно не сме били честни една към друга, сякаш нещата, които казваш и правиш, не са мотивирани от приятелството ни, а заради това, което изпитваш.
— Не трябва да се чувстваш така, защото… — започнах да казвам, но тя ме отряза.
— Трябва, така трябва. Чувствата имат значение. И за теб би трябвало да са важни. А аз… Аз просто имам нужда от малко почивка от нас. Почивка от това, което бяхме досега. Не те мразя, окей? Изобщо, просто ми трябва почивка. Имам си… разни неща на главата. Нещо важно се случи и мисля, че е подобре да не излизаме толкова много. Ще направя концерта с вас, но след това напускам бандата.
— Но…
— Ще се видим утре на репетицията.
— Роуз, моля те, може ли да поговорим за това още малко?
— Стой далеч от живота ми, става ли? Просто се нуждая от малко дистанция точно сега.
— Но… — докато го изричах, тя вече беше затворила. Дори нямах възможност да ѝ разкажа за телефона на Най.
Строполих се обратно на леглото, нямах представа какво да правя сега. Навън сивото небе задушаваше всяка следа от синьо и имах чувството, че е зима. Имах на разположение цял ден без нищо за вършене, но да спя ми изглеждаше като изтезание.
Така че когато телефонът ми звънна, почти паднах от леглото, опитвайки се да го достигна, с надеждата, че Роуз се обажда, че е променила решението си и можем да се посмеем на цялата тази драма и да я преодолеем. Но не беше.
— Рижи, имам нужда от помощ.
Лио.
Седнах с изправен гръб и веднага усетих тревога и безпокойство, защото Лио мразеше да говори по телефона дори повече от мен. Нещо повече, нещо много по-важно, гневът му, обичайната му нафуканост — всичко беше изчезнало. Единственото, което чувах, беше страх.
— Какво става?
— Рижи, мисля, че съм загазил — Лио шепнеше и едва го чувах. По някакъв начин веднага разбрах, че говори сериозно, че наистина смята така. — Загазил съм много дълбоко и сега не мога да се измъкна.
— Какво, защо? Какво е станало? — попитах аз.
— Чакай, изчакай малко.
От другата страна на телефона достигаха разнородни шумове. Чух затръшване на врата и стъпки.
— Трябваше да изляза за минута. Не мога да говоря тук. Мамка му, Рижи, толкова съм загазил. Не знам какво да правя.
— Какво има, Лио?
— Арън. Заради мъжа, с когото имаше сметки за разчистване, онзи, за когото си мислеше, че го е натопил, по чиято вина беше в панделата. Приятелчетата на Арън бяха тук през цялата нощ. Стояха, говореха кофти работи, а музиката свиреше толкова силно, че се чуваше из целия комплекс. Мама се опита да ги изгони, но Арън я заключи в стаята ѝ. Опитах се да я пусна и той… той адски се вбеси, Рижи. Той и приятелите му взаимно се нахъсваха, готвеха се да извършат онова. А сега… Сега ще го направят, Рижи. Разбрали са къде ще бъде онзи мъж, и ще се появят там, той каза, че отивам с него, трябвало да стана истински мъж, а аз не знам какво да правя.
— Лио, да направят какво? — попитах го аз. — Какво ще направят?
— Видях пистолет — каза той.
В момента, в който чух думата, устата ми пресъхна и страхът пробяга по всичките ми нервни окончания.