— Спомням си.
— Все още трябва да има начин да си го върнем — заяви Лио. — Какъвто беше, когато бях малък. Просто трябва да измислим как. Иди и си приготви чантата, мамо, звънни на леля Клои, кажи ѝ, че тръгваш към нея.
— Ти си добро момче, Лио — каза тя и го целуна по двете бузи. — Ще се оправиш ли там, при Рижи? — Тя ме погледна, а после и Ашира. — Вие в безопасност ли сте?
— Всичко ще бъде наред с него — каза Аш. — Обещавам.
И по някаква причина това я успокои.
— Мамка му! — Лио покри с ръце лицето си веднага щом тя излезе от стаята, и в същия момент всички ние се сринахме, като споделяхме една и съща лудост от типа „как се случи всичко това“. — Какво става?
— Този път единственият отговор е, че отиваме в полицията, Аш. Трябва да им кажем какво си открила. Имаш доказателства, ще ти повярват.
— Не — отвърна Аш и за пръв път, откакто ни намери под арката, видях как това откритие ѝ се е отразило, как беше изсмукало от нея цялата палитра от цветове, които я правеха такава, каквато е, и в момента гледах пред себе си едно малко или много едноцветно момиче. — Ако успея да заредя телефона на Най и го отключа, тогава ще можем да разберем кой е MrMoon. Искам аз да го хвана. Аз. Искам го и всички останали… отрепки, да разберат, че точно аз съм ги довършила.
— Ашира, — започнах предпазливо, — не може наистина да искаш да го убиеш…
— Не, няма да го убия, не си падам по насилието. Ще бъде нещо много повече от това — каза тя. — Много. Много. Повече. Ще му съсипя живота, а след това ще направя така, че да живее с това.
— Мисля, че съм готова. — За жалост майката на Лио се появи точно когато Арън отвори входната врата.
Ако преди изглеждаше зле, сега беше сто пъти по-зле. Искаше ми се да мисля, че съм донякъде хлапе от улицата, донякъде яка, че да живееш в Лондон означава да знаеш как изглежда реалния живот — обаче никога не бях виждала някого приклещен в клопката на наркотиците, сякаш някакъв юмрук го е стиснал през средата, изтласквайки цялата му кръв и вътрешности в лицето.
— Не съм казал, че можеш да я пуснеш! — Арън сграбчи Лио за врата, залепвайки лицето си в неговото.
Това беше моментът, когато се намесвам, мислех си отстрани, когато му казвам да пусне моя приятел. Но не го сторих; усетих как се смалявам пред неговата ярост, защото разбирах колко истинска е опасността. Въздухът около него миришеше на алкохол, дим и нещо друго. Виждала съм ядосани, виждала съм наранени, виждала съм пияни и дрогирани хора. Но като гледах Арън, видях всичко това на едно място, като водовъртеж от нещо повече, нещо ужасяващо. И просто исках да избягам.
Но нямаше как.
— Не можеш да я държиш заключена — Лио правеше всичко възможно да изглежда безгрижен, с изправени рамене, като с рязко движение се освободи от хватката на брат си.
А единственото, което ми се искаше да направя, беше да извикам да спре, да не говори с него, да не мърда, даже да не диша, ако с това рискуваше да дръпне опънатата до скъсване тел и да задейства бомбата, която всеки миг можеше да избухне.
— Арън, не — гласът на майката на Лио беше много тих, много уплашен.
— Тя е наша майка, не е животно, бро — каза Лио.
— Всичко е наред, синко, остави това — отговори майката на Лио.
— Ти ли ще ми казваш какво да правя? — Стиснатият юмрук на Арън се изви назад, готов да се стовари. — ТИ ЛИ ЩЕ МИ КАЗВАШ КАКВО ДА ПРАВЯ?
Стана толкова бързо, че видях Лио да се просва по гръб в краката на Арън, кръв избухна в лицето му, отне ми известно време да осъзная какво се е случило, като в лошо режисирана сцена от филм на ужасите. Това не бях аз, този скован от ужас човек, който не отива при приятеля си, това не бях аз. Исках да застана до него, да изляза пред Лио, но не го направих. Не можех да се движа. Не можех да дишам.
— Нека ти кажа нещо, бро. — Арън извади от джоба на анцуга си пистолета и го насочи към главата на Лио, дулото опря в челото му. — Писна ми хората да ми казват какво мога и какво не мога да правя. Писна ми от тъпаци, които не ми показват и капка уважение. Ти ще ме уважаваш, разбра ли? Тя ще ме уважава и вие двамата ще правите каквото ви кажа да правите, защото ви притежавам. Аз притежавам тези изроди, притежавам този шибан град и ако искам да го изгоря до основи с вас в него, ще го направя. Не си мисли, че няма да го направя, защото ще го направя. Мамка му, ще го направя.
— О, хайде стига, скучен си — каза Ашира.
Чух гласа ѝ, знаех, че някъде там са очертанията ѝ, но не можех да откъсна поглед от дулото на пистолета, докато той не го дръпна от челото на Лио и я потърси, втренчил поглед в квадрата на гърдите ѝ.
— Искаш ли да умреш, кучко? — попита я Арън. — Коя, по дяволите, си ти всъщност?