— Понякога искам да умра. — Ашира се приближаваше към дулото на пистолета с всяка дума. — Понякога си мисля, че забвението, което смъртта предлага, е лесният изход. Обаче знаеш ли какво? Ти си късметлия да си имаш семейство, което те обича, да си имаш брат, който полага усилия да се грижи за теб. Ако малката ми сестра беше до мен, ако беше будна от комата и без такива непоносими рани, и ако имах възможността да променя нещата, каквато ти например имаш, съвсем, ама съвсем последното шибано нещо, което щях да правя, е да се опитвам да я заплашвам и да ѝ изкарвам акъла с някакъв шибан пистолет, задник такъв.
Тя направи още една стъпка по-близо, а коленете ми сами се подгънаха и се свлякох на пода, почувствах как тялото ми изчезва около мен, и само очите ми не можеха да се откъснат от страх.
— Аш — опитах се да прошепна името ѝ, но нищо не излезе.
— Навярно си много уплашен — продължи Ашира и макар дулото да беше насочено право към нея, гласът ѝ звучеше мило и нежно. — Явно си. Трябва да си много уплашен и адски самотен, за да се стигне дотам, представата ти за уважението на хората да означава за теб повече от любовта на семейството ти, от живота на брат ти. И мисля, че го разбирам. Какво е да се чувстваш толкова прецакан. Аз се чувствам толкова прецакана. Но все още имам избор — да живея или да умра. Да убивам или да се грижа. Така че ако ти е нужно да дръпнеш спусъка, за да се почувстваш мъж, давай. Пак ще се озовеш на топло, но тоя път завинаги и това може би ще е единственото място, където някога въобще ще бъдеш някой. Така че залепи мозъка ми на тапета, ако това ще те накара да се почувстваш подобре. Защото на мен ама наистина не ми пука.
Независимо от всичко, което си мислех, че съм научила за Ашира от деня, в който узнах, че е хакнала пътните камери, всъщност се оказа, че до този момент изобщо не съм я познавала. Изведнъж видях толкова ясно един необятен и загадъчен океан от тъга, в който тя е трябвало да плава самичка всеки ден. Беше толкова истинско, толкова реално, че тя гледа към един човек, който е наполовина откачил — и то с пистолет в ръка, и е способна да прояви някакво разбиране, даже някаква надежда.
Арън не помръдна нито за една, две, три, четири, пет, шест секунди. На десетата секунда и с пистолет, все още насочен към нас, той излезе от апартамента и затръшна вратата след себе си.
33
Слънцето беше достатъчно високо в небето, за да се провре през тесните пролуки на завесите ми, да ме заслепи и събуди. Много, много бавно отворих очи, а клепките ми се съпротивяваха, докато ги отлепвах. Телефонът ми подсказа, че е почти обяд, но защо тогава чувствах тялото си толкова натежало въпреки съня? И се чувствах така отекла, сякаш са ме били отвътре навън. Когато локализирах звук на дишане откъм пода, всеки миг от вчерашния ден нахлу отново в един хаотичен, луд вихър. Завъртях се настрани и видях как Лио все още спи в спалния си чувал на пода. Очите му бяха затворени и изглеждаше като малко дете. Подпряна на стената, Ашира седеше с изпънати крака пред себе си и с дълбока бръчка между веждите си се взираше в екрана на лаптопа. Последното нещо, което си спомнях от снощи, преди да си легна, беше как тя седи точно по този начин. Сигурно така е останала през цялата нощ.
Не беше нужно да оставаме заедно снощи. Лио можеше да отиде с горката си разплакана майка при леля си Клои, а Ашира можеше да се прибере вкъщи при родителите си. Но в крайна сметка никой от нас не искаше да каже „довиждане“ на останалите. Чувствахме се в по-голяма безопасност заедно, това беше всичко. Не обсъждахме това, което Арън направи, нито онова, което направи Ашира. Просто искахме да останем заедно. А най-лесното място да го постигнем и да извършим онова, което оставаше да се извърши, беше при мен вкъщи.
Въпреки това усещахме присъствието на липсващите. Наоми, която щеше да бъде потресена да види голямата си сестра в стаята ми, и Роуз. Повече от двайсет и четири часа бяха минали, а нямах представа какво се случва с нея изобщо. Това беше толкова странно и толкова различно, че сякаш беше заминала за Луната.
Наблюдавах как гърдите на Лио се повдигат и спадат, и се чудех какво прави Роуз сега. През почти всеки друг ден от изминалата година щях да знам това с голяма точност, в рамките на секунди след събуждането. Но днес тя не беше тук. Толкова много неща се случиха, толкова много, важни както за нея, така и за всеки от нас. Тя не беше тук и… може би беше с него. Вероятно се възползваше от нея точно сега и мисълта за това ме убиваше. Аш каза, че още не се е стигнало до този етап, но Аш беше обсебена да съсипе тези отрепки сама. Ами ако Аш грешеше?
Телефонът на Лио лежеше на пода до него, единият му край се подаваше изпод спалния му чувал. Погледнах към Ашира и видях, че все още се взира и лаптопа си, а Лио се беше извъртял настрани, с лице в другата посока. Поколебах се за момент, вдигнах телефона на Лио и го завъртях в ръката си. Не знаех кода, за да го отключа, но можех да видя известията на екрана му. Разбира се, имаше пет съобщения от Роуз. Не видях цялото им съдържание, само части от тях.