— Страхотно е — казах на Смит. — Главата ми е толкова заета с групата, че тази част наистина я пропуснах, но наистина е много добре. Благодаря ви!
Господин Смит се усмихна.
— Колкото и да ми се иска да си припиша заслугата, Емили и екипът ѝ направиха по-голямата част от магията.
Емили, същата Емили, която не влезе в групата, ми се усмихваше гордо. Знам, че изглеждах като идиотка в момента, когато осъзнах, че тя е седнала зад светлинния пулт. Изненадах се да я видя там.
— Твое дело ли е всичко това?
— Недей да звучиш толкова изумена — усмихна се тя.
— Не… Нямах предвид… Просто си мислех, че е на театралния клуб.
— Аз съм театралният клуб, поне донякъде. Попитах господин Смит дали мога да помогна с това, и за да ми влезе в CV-то, но и защото просто исках…
— Страхотно! — Обърнах се към сцената и се зачудих дали Емили не флиртува малко с мен. — И концертът ще се вижда от всички екрани в залата?
— Да, дори нещо повече — каза Емили. — Ще превключваме между вашето изпълнение на живо и видеоклипове и снимки на Наоми. Ще бъде тотален емо фест… ох, да се таковам, извинявай. Искам да кажа, че наистина ще стане трогателно. Как е тя, между другото?
— Още няма новини и това… е страхотно — уверих я аз. — Наистина страхотно. Та откъде си сигурна, че нищо няма да се обърка на концерта?
— Е, никой освен мен няма да пипа до утре. Тази вечер аз ще водя репетицията с вас, а след това само ще напасна видеото да е готово за концерта.
— Може ли да те снимам? — попитах Емили. — За нашия Тъмблър?
— Разбира се.
— Мръдни леко настрани, за да хвана цялата ти техника — казах ѝ и тя го направи, макар че се наведе малко напред в рамката и се усмихна право в очите ми, докато фокусирах камерата на телефона си.
— Не ми се ще да ви прекъсвам, но Лио и Лекридж вече са на сцената. — Господин Смит ме накара да подскоча, всъщност за момент бях забравила, че и той е там. — Подобре да слезеш за проверка на звука.
— Разбира се, доскоро, Емили.
— Доскоро, Рижи! — извика тя след мен, докато се спусках по стълбите и осъзнах, че господин Смит е точно зад мен.
— Рижи?
— Господине? — Спрях и се обърнах на извивката на стълбището.
— Нямаше как да не забележа физиономията ти и се надявам, че това не го е направил някой ученик заради онлайн клипа на Роуз?
— О, не — докоснах с пръст бузата си. — Не, беше… ами, беше малката ми сестричка. Скочи в ръцете ми, загубих равновесие и уцелих ръба на масичката за кафе. Можеше да е и по-зле.
Нямах представа откъде ми хрумна тази история, просто беше там и я изрекох с лекота, защото въпреки всичко, което беше направила, исках да защитя майка си, дома ни, сестра ми от любопитните погледи на хората, дори и от господин Смит.
— Щом казваш — усмихна се той, но очите му не се откъсваха от синините ми и бях сигурна, че в момента се чуди дали да ми повярва, или не. — Какво е положението с Наоми? Някакви новини?
— Ще я събуждат утре — казах аз и усетих леко безпокойство при мисълта за несигурния изход. — Или поне се надяват. Утре е рожденият ѝ ден, затова… ами просто се надявам, че тя ще е добре. Ще е страхотно да узнаем, че се е събудила, докато сме били на сцената, разбирате ли? Наистина ще значи много за нас.
— Да, разбира се. Мисля да се отбия да я видя тази вечер, да поговоря с родителите ѝ и да им кажа последните новини за утре.
Той слезе една крачка към мен.
— Просто исках да видя как си, преди да излезем на сцена. Искам да кажа, че двете с Роуз бяхте много близки, сигурно е трудно за теб, след като нещата се развиха така. Ако имаш нужда да поговориш с някого или да споделиш, винаги можеш да дойдеш при мен, нали знаеш?
— Благодаря, господине — отговорих му. Само за секунда се изкуших да му разкрия всичко, но после се сетих за Аш, за онзи поглед в очите ѝ, за тихата ѝ непоколебимост и разбрах, че трябва да ѝ се доверя. Не, не е точно така, не беше нужно. Исках да ѝ се доверя. — Всичко е наред.
— Няма проблем, Рижи — усмихна се той. — Когато решиш.
Няколко секунди по-късно аз се качих на сцената и заех мястото си зад барабаните.
— Окей?
Кимах на Лио и казах:
— Да, просто трябваше да свърша нещо.
Кимнах на Лекридж, който ми подаде акорд, за да се присъединя с няколко такта, докато се отпусна. Роуз стоеше до микрофона, точно пред мен, главата ѝ се наклони, докато четеше нотния лист, кракът ѝ тактуваше с ритъма на бас барабана ми. Само това ми стигаше, за да повдигне духа ми, навлязох в музиката и синхронизирах тялото си с ритъма.
Минаха няколко дълги, еднообразни минути в проверка на звука, регулиране на нивата, настройването на микса в уредбата и на моите мониторингови слушалки, но докато седях там и настройвахме апаратурата, усещах, че се вълнувам да започнем. Нямах търпение даже, защото точно сега желанието ми беше да извадя душата на тези барабани, докато един от нас не започне да кърви.