— Рижи! — Грейси затрополи по стълбите и се метна в ръцете ми с такава сила, че залитнах назад.
— Хлапе! — Целунах сладката ѝ буза. — Имала си хубав ден, виждам. Яла си захарен памук?
Устата на Грейси направи удивено „О“.
— Да, откъде знаеш? Ходихме в зоологическата градина!
Тя изглеждаше толкова изненадана, колкото аз бях от новината. Погледнах тате, който сви рамене. Трябваше да им се признае едно нещо на родителите ми: никой не беше толкова добър като тях да прескочи от семеен апокалипсис към преструвката, че всичко е цветя и рози.
— Иди да събудиш мама от дрямката ѝ, Грейси — каза той и сестричката ми се затича по стълбите със същия ентусиазъм, с какъвто и слезе по тях преди малко.
— Разходки до зоопарка, тате? — Последвах го в кухнята, а той започна да реже пилето.
— Е, просто се опитвам да върна някакво усещане за нормалност за Грейси. За майка ти, за всички. Затова приготвих вечеря, хубаво е, нали? Като преди.
— Но не е преди, нали? — От часове почти не бях се сещала за синината и порязаното на бузата ми, но сега изведнъж запулсираха, когато си спомних как се стигна до тях. — Да се преструваме, че всичко е наред и сме щастливо семейство, няма да накара мама да спре да ме мрази или пък да спре да пие. Или да заличи факта, че ти си имаш приятелка, нали?
— Знам това — тате се обърна изведнъж и понижи глас. — Но трябва да започнем отнякъде. Дай ми шанс, миличко. Опитвам се.
— Добре — отвърнах. — Да помогна?
— Може да налееш няколко чаши вода, ако искаш.
Докато вземах четири чаши от шкафа, мама влезе, водена от Грейси.
— Рижи е тук! — каза Грейси, когато мама не ме погледна.
Тя седна на масата, Грейси — също и потупа стола до нея за мен.
— Как мина генералната репетиция? — попита мама.
Продължаваше да не ме гледа в очите, но поне гласът ѝ не беше строг, нито студен. Исках само всичко между нас да бъде наред, да бъде както преди, когато тя беше моя майка, а аз — нейното малко момиченце. Не исках да бъда в ситуация, в която се налага да ѝ прощавам или пък тя да трябва да ми прощава, че съм себе си. Просто исках всички ние да бъдем себе си и това желание болеше силно, много повече от лицето ми.
— Добре — отговорих аз. — Наистина добре.
— Питах майка ви дали имаме билети, а тя каза, че не, затова си помислих да си купим на входа, а, Грейси? Трябва да видим страхотното представяне на Рижи, нали?
Застанал до фурната, тате опъна ръкавицата за фурна и изигра някакво смешно подобие на китара.
— Ще идвате? — Не си давах сметка до този момент колко много болно ми е било от мисълта, че няма да идват.
— Много ясно, че идваме! — заяви тате. — Не бихме го пропуснали, нали, скъпа?
— Не, разбира се — отговори мама и този път очите ѝ се спряха на лицето ми, а настоятелният ѝ поглед ме накара да сведа очи, докато тя изучаваше синините.
Тате донесе чиниите, отрупани догоре с храна, от която се вдигаше пара.
— Какво угощение — каза мама, но не прозвуча, сякаш наистина го мисли.
Грейси говореше вместо всички ни по време на цялата вечеря, като разказваше минута по минута посещението си в зоологическата градина. Храната беше вкусна, топла и домашно приготвена, а аз не бях осъзнавала колко много ми се ядат зеленчуци. Кухненският прозорец беше запотен и за малко ме обзе усещане за уют и безопасност, и за малко да забравя как всичко се разпада около мен.
Наистина бих могла, ако не беше това, че майка ми едва докосваше храната си, беше неспокойна и час по час поглеждаше към вратата.
— Връщам се след секунда — каза тя веднага щом тате отнесе чиниите.
— Има десерт — обади се тате. — Карамелен пудинг.
— Връщам се след секунда! — повтори тя и този път гласът ѝ дойде от върха на стълбите.
— Всичко е наред сега, Рижи — каза внезапно Грейси, докосвайки с ръка бузата ми. — Всичко е наред.
Погледнах тате, но той отвърна поглед.
— Разбира се, хлапе — отвърнах аз. — Разбира се, че е. Винаги ще бъде, щом аз съм наоколо.
Мама не се върна за десерта, така че аз седях на пода до леглото на Грейси, бях облегнала глава на втория ѝ най-любим плюшен мечок, докато тя постепенно заспиваше, мъничката ѝ ръка в моята, и я стискаше здраво, в случай че ми хрумне да я оставя да спи сама.
Всъщност наистина нямах желание да излизам където и да било. Адреналинът, който ме държеше, сега вече ме отпускаше, като оставяше след себе си треперещи мускули и болка в костите. През последните няколко дни изпитах всяка възможна емоция, която съществува, а един бог знае какво щеше да се случи утре. В момента, с ръката на малката ми сестричка в моята, исках просто да си почина, да затворя очи и да не мисля за нищо, поне за малко да не се тревожа за нищо.