Косигин: И как прие новината той?
Догин: Каза, че е свикнал да отбелязва времето с чертички върху стената на килията си. Няколко резки в повече не го притесняват.
Косигин: За твое добро се надявам наистина да е така.
Догин: Всичко продължава да се развива… С малко забавяне. Вместо след двадесет и четири часа, ще се наслаждаваме на нашата нова революция след четиридесет часа.
Косигин: Надявам се да си прав, министре. Но така или иначе аз съм ти обещал: ще вляза в Полша. Лека нощ, министре.
Догин: Лека, нощ, генерале и бъди спокоен. Аз няма да те разочаровам.
Когато разговорът завърши, Орлов се почувства като първия път, когато го бяха въртели в тренировъчната центрофуга при подготовката за космонавт: виеше му се свят и му се повдигаше.
Заговорът бе злонамерено наивен и прост и имаше за цел да се превземе Източна Европа, да се отстрани Жанин и да се създаде нова съветска империя. Взривява се редакцията на комунистически вестник в малко полско градче. Комунистите в градовете от Варшава до украинската граница контраатакуват яростно с доста по-голяма сила в сравнение с факта на самата експлозия, а Догин получава възможност да използва мъртвото вълнение, предизвикано от окуражените от безредиците все още съществуващи „правоверни“ комунисти. Защото в Полша още има много хора, запазили уважението си към начина, по който навремето през 1956 година Владислав Гомулка отстрани сталинистите и създаде „полския комунизъм“ като странен хибрид между социализма и капитализма. Така народът на Полша се разделя на две, тъй като старите структури на „Солидарност“ се възраждат и заедно с католическата църква започват борба против комунистите, така както сториха и когато полякът папа призова католиците да направят Лех Валенса президент. Само че снишилите се през последните години комунисти се надигат, започват стачки и довеждат страната до онази липса на храна и стоки, и онези безредици, които Полша изпита през 1980 година. Бежанци от страната тръгват към богатите западни райони на Украйна, за да търсят храна. Старите вражди между католиците и православната украинска църква избухват с нова сила, пристигат полски войски и танкове, за да спрат бежанския поток, а Косигин използва своите войски, за да ескортира бежанците обратно в Полша. Само че неговите войски не се оттеглят и тогава в тяхна следваща цел се превръщат чехи и румънци.
Орлов имаше чувството, че сънува. И това беше не само заради събитията, които очакваше да последват, а и заради съдбата, която бе отредил на собствения си син. За да спре Догин, щеше да бъде необходимо да нареди на Никита да не предава товара и може би да попречи на всеки, който би се опитал да вземе сандъците. Ако Догин победеше, Никита щеше да бъде екзекутиран. Ако Догин загубеше, Орлов, който познаваше добре сина си, знаеше, че Никита щеше да изпитва угризения, че е предал армията. Освен това съществуваше възможността Никита да не се подчини на баща си. Ако това се случеше, Орлов нямаше да има друг изход, освен да го арестува, след като влакът вече е спрял и товарът предаден. Неподчинението и отказът за изпълнение на заповед водеха до присъда от една до пет години и това не само щеше да доведе до окончателен разрив между тях двамата, но и Маша щеше да го преживее много по-тежко от неприятностите, които Ники бе си създал по-рано в академията.
Тъй като транскрипцията и дори предаването биха могли да бъдат подправени от центъра — най-малкото те можеха да бъдат цифрово объркани с други записи — той нямаше възможност да ги предложи като доказателство за предателство на президента Жанин. Но сандъците не биваше да бъдат предадени и това беше нещо, което той можеше със сигурност да каже на Кремъл. Междувременно Орлов се надяваше да успее да убеди сина си, че Догин, човекът, който бе служил на страната си самоотвержено и бе помогнал да се избегне изключването на момчето от академията, сега се е превърнал във враг на родината.
Полковник Рузки не си почиваше.
Ефрейтор Валентина Беляева си бе отишла у дома, оставяйки полковника сам в кабинета. Той бе подслушвал разговорите между служителите в центъра с помощта на системата, инсталирана за него от покойния Павел Одинцов. Заради това, че Павел я беше пуснал в действие и защото никой друг не биваше да знае за нея, експертът по комуникациите трябваше да умре на моста. Павел не беше военен, но това нямаше значение. Понякога дори и вярната служба на цивилните можеше да завърши със смърт. Беше като гробниците в древния Египет — тяхната безопасност се осигуряваше чрез смъртта на архитектите. Когато ставаше дума за националната сигурност, чувствата нямаха никакво значение. От офицерите от спецназ се очакваше да убият всеки ранен или колебаещ се от своята част. Ако самият командир не убиеше ранения или страхливеца, заместникът му не само свършваше тази работа, но отнемаше живота и на началника си. Затова Рузки беше готов даже да се самоубие, за да запази държавната тайна.