— Вие служихте вярно на центъра и на Русия. И не сте направили нищо, заради което да ви осъждаме. Заради бъдещата си пенсия и кариерата на сина си трябва да продължавате да се държите така.
Орлов отвърна твърдо:
— Наглостта ви, полковник, е невероятна. В досието ви ще бъде вписано мъмрене. Имате ли да кажете още нещо?
Рузки го изгледа.
— Добре — продължи Орлов. Той посочи с глава към вратата. — Сега идете и се пригответе да изпълните заповедите. Моите заповеди. И докладвайте на министър Догин в Москва.
Той знаеше, че Рузки трябва да излезе, за да хване агентите, въпреки че за другите щеше да изглежда, сякаш се е подчинил на заповедта на Орлов.
Рузки се завъртя на пети, без да козирува, и побърза да напусне командния център. Орлов разбра, че полковникът нямаше да отстъпи ръководството на центъра, ако стане преврат. И точно в този момент усети, че тъкмо това наближава… И макар да остана в командния център, умът му беше зает с Рузки и с мисълта каква ли ще бъде следващата стъпка на полковника…
49.
Вторник, 9:30 часа вечерта, Хабаровск
— В огледалото за обратно виждане забелязвам, че си имаме компания — каза пилотът Мат Мейзър на Скуайърс.
Три минути преди скока ръководителят на „Защитник“ бе дошъл в кабината, за да благодари на капитана за помощта. На радарния екран ясно се виждаха два самолета МИГ, които се приближаваха с около хиляда километра в час.
— Приготви се да пуснеш димната завеса — нареди Мейзър на помощника си Джон Барилик.
— Слушам. — Новобранецът, който иначе беше спокоен човек, яростно дъвчеше дъвката си през цялото време.
Самолетът беше хитро снабден с разширен резервоар за гориво, разделен на две независими части. От едната самолетът черпеше гориво за полета си, а другата можеше да бъде изпразнена с натискането на един бутон. Изтичането на горивото беше предназначено да осигури на самолета възможност да се измъкне, ако бъде забелязан. При необходимост те можеха да се гмурнат изведнъж надолу, за да не позволят да бъдат ударени или принудени да кацнат на руска земя. При тази близост до бреговата линия те можеха да избягат от преследващите ги самолети и да тръгнат обратно към дома.
Във всеки от случаите обаче Скуайърс знаеше, че самолетът Ил-76Т вероятно нямаше да може да ги върне.
— Как искате да постъпим, сър? — попита капитанът Скуайърс.
— Ние ще скочим. Аз ще уведомя оперативния център за случилото се и ще оставя на тях да измислят начин да ни измъкнат.
Капитанът пак погледна към екрана на радара.
— След около деветдесет секунди самолетите МИГ ще бъдат достатъчно близко, за да ви видят.
— Тогава ще скачаме по-бързо — каза Скуайърс.
— Вашият стил ми харесва, сър. — Капитанът му козирува.
Майсторът по скокове с парашут Скуайърс се втурна към помещението. Той реши да не казва на хората си какво се е случило. Засега. Екипът му трябваше да мисли за работата си. Въпреки че бе готов да щурмува и самия ад с всеки от войниците си, една странична тревога в неподходящо време за когото и да било от тях би могла да му струва живота.
В академията на ФБР в Куантико екипът на „Защитник“ се бе упражнявал за различни видове нападения от въздуха. От нощни скокове до непосредствени въздушни атаки, когато хората висяха от плазовете на хеликоптери и се приземяваха едновременно върху камбанарии на църкви, стръмни покриви и дори върху таваните на движещи се автобуси. Всеки от членовете притежаваше равновесието, издръжливостта и ума, необходими за работата им. Но онези изследвания, правени от лекарите, бяха проста работа: човекът или можеше да върши работата, или беше неподходящ за нея. Въпреки най-сериозните усилия на Лиз Гордън и нейния екип от психолози главният въпрос — как биха се държали хората в стресова ситуация при истинска мисия, когато няма спасителни екипи с мрежа, които да ги хванат, ако се плъзнат от покрива — си оставаше открит. Когато хората знаеха, че скалистият терен отдолу не е тренировъчната площадка в Кемп Доусън, Западна Вирджиния, а планините на Северна Корея или сибирската тундра.
Не защото не ги уважаваше или се съмняваше в тях, Скуайърс скри информацията. Направи го, за да отстрани колкото е възможно по-надалеч каквото и да било разсейване от успешното изпълнение на мисията.
Защитниците бяха строени до вратата отпреди половин час. Всеки пет минути навигаторът съобщаваше на Скуайърс точните координати за в случай, че бъде необходимо да скочат по-рано. Докато стояха там, хората се готвеха за „инфил“14. Всеки проверяваше оръжията и раницата на другия, за да са сигурни, че са стегнати добре на гърдите, на гърба и отстрани, че товарът на гърба не пречи на парашута и няма да мръдне при разтварянето му. Тежкото оборудване беше опаковано в денкове, които трима от хората държаха за пет метра дълги колани, и то щеше да виси помежду им по време на полета надолу. Бойците проверяваха подплатените си с кожа шлемове, кислородните маски и очилата за нощно виждане. Това бяха очила с натъпкани с електроника стъкла и толкова тежки, че за да се държат пред очите, отзад на шлемовете бяха окачени специални противотежести. След неколкомесечни тренировки с тези очила по-голяма част от защитниците бяха установили, че обиколката на вратовете им се е увеличила поради заякването на вратните мускули. В последния момент преди скока вратата бе отворена и хората включиха маските си към бутилките с кислород, прикрепени встрани на телата им.