— Няма да пострада нито един руснак — отвърна Скуайърс. — Мисля, че можем да се справим. Ако видим, че е невъзможно, ще се отстраним и ще се насочим към мястото на измъкване.
— Това ми звучи като план — съгласи се Худ. — Ние ще наблюдаваме влака и ако е необходимо, ще ви осведомяваме за промените.
— Благодаря, сър… Генерал Роджърс… Както казват тук в подножието, „досвидания“. Довиждане.
52.
Вторник, 2:52 часа следобед, Санкт Петербург
Пеги спря до уличния телефон в близост до канала „Грибоедов“. След като се огледа, тя пусна две копейки в апарата.
— Волков. Клетъчният му телефон — каза тя в отговор на учудения поглед на Джордж.
„Вярно — досети се той. — Шпионинът.“ Беше забравил за него покрай всичко останало. Едно от нещата, за които бяха обучавани служителите на „Защитник“, беше да запомнят с един незабележим поглед всичко наоколо с подробности, на които повечето хора не биха обърнали внимание.
Обикновеният човек обръща внимание на небето, морето или хоризонта — едри и впечатляващи неща. Но там обикновено не можеше да се събере някаква „информация“. Тя се съдържаше например в заревото под небето или в скалите на морския залив, или на улицата покрай дадена сграда. Точно това гледаха и хората от „Защитник“. Освен това гледаха и хората. Винаги хората. Едно дърво или пощенска кутия не представляваха заплаха за мисията, но някой, застанал зад тях, би могъл.
И понеже откакто бяха пристигнали в парка или по пресечките, не беше гледал дърветата, редник Джордж забеляза, че човекът, който бе задрямал върху пейката в парка, вече не спеше. Той вървеше бавно на по-малко от двеста метра зад тях, а кучето му — санбернарът — беше задъхано. Явно не бяха се разхождали бавно, а бяха тичали, за да дойдат дотук.
— Ермитажа. „Скърбящата мадона“ на Рафаел вляво, на всеки цял и половин час за една минута — каза тя на руски. — След затварянето отиди на проспект „Красний“, в парка. Облегни се на някое дърво с лявата си ръка.
Английската разузнавачка уведоми по този начин шпионина си къде да се срещне с нея и как да застане, за да го разпознае. Тя затвори и двамата тръгнаха отново.
— Проследили са ни — каза Джордж на английски.
— Човекът с брадата — отговори Пеги. — Знам. Това може даже да ни улесни.
— Да ни улесни ли?
— Да. Руснаците знаят, че сме тук, и е твърде възможно в работата да бъде включено онова наблюдателно съоръжение, което Кийт търсеше. Във всеки случай, ако този човек е свързан с тях, ние може и да успеем да го открием. Имаш ли огънче?
— Какво?
— Кибрит, запалка.
— Не пуша.
— Нито пък аз — нетърпеливо му се сопна Пеги. — Но ти се потупай по джобовете, като че ли търсиш огънче.
— О, прощавай. — Джордж заопипва джобовете на панталона и блузата си.
— Чудесно — прекъсна го Пеги. — Сега чакай тук.
В Русия почти нямаше военен, който да не пуши, и макар че на Джордж не му харесваше, беше се научил да вдишва дима на силния турски или китайски тютюн, предпочитан от руснаците. За в случай, че на „Защитник“ се наложеше мисия в Азия. Но докато гледаше как тя измъква пакет цигари от джобчето на гърдите си и се насочва към брадатия, Джордж не се сещаше какво е намислила.
Докато Джордж гледаше надолу, като че ли ядосан, руснакът се правеше, че чака кучето си да свърши работа до дървото. А то изобщо нямаше никакво намерение да се преструва на артист. С цигара, висяща на устните й, Пеги беше на около десет метра от мъжа, когато той се обърна и се насочи в другата посока.
— Господине! — извика тя на перфектен руски и се затича подире му. — Имате ли огънче?
Той поклати глава и продължи да се отдалечава.
Пеги го настигна в гръб и с едно бързо движение сграбчи каишката на кучето, увита около лявата му китка. Тя я изви силно и едновременно с това пристъпи напред и застана отпреде му. Той изпъшка, когато каишката стегна китката му.
Джордж видя как очите й се втренчиха в брадата на мъжа. Тя кимна, щом забеляза проводника. После погледна строго човека в очите и сложи пръст на устните си. Руснакът кимна.
— Благодаря за огънчето — каза тя и поведе шпионина към Джордж. — Колко красиво куче имате.
Джордж разбра, че тя говори, за да не позволи на руснаците да се свържат с агента си. Докато имаше някой до него, те нямаше да очакват той да говори с тях. Разбра също и че тя не може да прекъсне връзката, защото тогава те щяха да разберат, че се е случило нещо.