— Добре — каза Скуайърс. — Сега аз и редник Нюмайър ще се спуснем надолу заедно. Ще се отпуснем върху въжето, така че тежестта ни да го опъне и ако имаме късмет, то ще те отлепи от леда. Де Вон, бъди готова да поемеш тежестта му, когато се освободи.
— Слушам.
Скуайърс и Нюмайър бавно се заспускаха от двете страни на Пъпшоу. Въжето опря в леда, образувал се между скалата и войника. Двамата мъже опъваха все повече въжето, докато ледът се пропука и счупи на дребни късчета. Скуайърс се държеше здраво за скалата, а Де Вон успя да задържи Пъпшоу. След един напрегнат миг Нюмайър намери достатъчно стабилно място за крака си и успя да подаде ръка за помощ на колегата си.
— Благодаря. — Пъпшоу и останалите трима се спуснаха в подножието на склона.
Когато Скуайърс стигна долу, сержант Грей бе събрал групата си до линията. Между базата до скалата и линията имаше около десет метра разстояние. На запад на около тридесет метра се намираше група дървета, които, изглежда, бяха изсъхнали още преди революцията. Редник Хонда вече се бе свързал със сателита и каза, че в момента разузнавателният спътник определя местоположението на влака на тридесет и един километра на изток от тях при скорост на движение около петдесет километра в час.
— Значи ще бъдат тук след малко повече от половин час — прецени Скуайърс. — Нямаме много време. Добре. Сержант Грей, ти и Нюмайър свалете едно от онези дървета върху линията.
Сержант Грей вече вадеше C-416 от джоба на бойния си комбинезон.
— Слушам.
— Де Вон, Пъпшоу, Хонда, вие тримата тръгнете към точката на измъкване и обезопасете пътя нататък. Не очаквам да се срещнем с местни хора, но нищо не се знае. Може да има и вълци.
— Сър — обади се Сондра. — Бих искала…
— Няма значение — прекъсна я Скуайърс. — Сержант Грей, редник Нюмайър и аз ще извършим останалата част от работата. Вие ще прикриете оттеглянето ни, ако се наложи.
Скуайърс се обърна към редник Хонда и го осведоми за останалата част от мисията им:
— Ще докладваш в ГК17, щом видите моста. Ще им кажеш какво смятаме да направим. Ако те ти съобщят нещо, ще трябва сам да се справиш с информацията. Ние няма да имаме възможност да използваме нашите предаватели.
— Разбрано.
Когато тримата защитници тръгнаха през навяващия преспи от глезена до коленете сняг, Скуайърс се присъедини към сержант Грей и редник Нюмайър. Грей вече залепяше малки лентички със C-4 към дънера на голямото дърво, намиращо се най-близо до релсите. Нюмайър нарязваше детонаторния шнур, като остави част от него за Скуайърс, който щеше да го използва по-късно. Шнурът бе маркиран по дължина, като всяка маркировка отбелязваше време от тридесет секунди. Той беше развил десет дължини.
— Направи го за четири минути — каза Скуайърс, когато надникна през рамото му. — Малко се притеснявам, че влакът е твърде наблизо и могат да чуят експлозията.
Нюмайър се ухили:
— Всички сме покрили норматива за бързо бягане, сър.
— Не и в сняг и с пълно снаряжение, когато…
— Ще успеем — каза Нюмайър.
— Освен това трябва да имаме време и да нахвърляме сняг върху дървото, за да изглежда, че е паднало по-отдавна. Пък аз и Грей имаме да свършим и още малко работа.
Полковникът погледна напред. За три минути можеха да стигнат до сводестата гранитна височина на около триста метра напред, която щеше да ги предпази от експлозията. Ако, разбира се, се приеме, че тя няма да се срути от взривната вълна. Но Грей беше достатъчно опитен, а експлозивите бяха малки, така че не беше много вероятно да се случи нещо такова. Така щяха да имат и достатъчно време, за да се върне един от тях и да прикрие следите им в снега — трябваше да изглежда, че дървото е паднало само.
Грей се изправи, щом свърши, и Скуайърс кимна на Нюмайър да запали фитила.
— Хайде!
Полковникът помогна на Нюмайър да се изправи и тримата мъже се затичаха към малкото си прикритие. Когато пристигнаха, оставаше още минута. Все още дишаха тежко, когато силното ехо от експлозията проехтя в нощта, последвано от острото пукане на трите дървета и тъпия удар на едното от тях върху релсите.
54.
Вторник, 11:08 часа вечерта, Хокайдо