— Познавам този самолет. — Орлов още не можеше да разбере накъде клони майорът.
— Е, спомням си, че когато профучавах през облаците право надолу, си мислех: „Нямам право да се сърдя на машината, че не се подчинява на моето желание“. Онзи опит тогава не беше задължение, а награда. Но вместо да я използвам и да потанцувам из въздуха, аз кацнах. Не стана красиво, но успяхме. А после лично, със собствените си ръце, аз измъкнах онази гадна баварска машина и я настроих наново.
— А самолетът после литна ли отново?
— Като младо врабче.
Орлов се почувства адски изморен, а смисълът, който вложи в младежката си история Ленски, го трогна.
— Благодаря ти, майоре. Няма да пропусна да ти съобщя, когато пипна в ръцете си дяволската машина.
Орлов затвори и изпи кафето от чашата си. Беше приятно да знае, че има още един съюзник, освен всеотдайната си секретарка Нина, която трябваше да се върне в четири часа. А освен това и жена си… Тя беше винаги с него, разбира се, но както едновремешните рицари, които са се обличали за бой в цветовете на любимата си, и той продължаваше да води борбата си сам… А в този момент чувството му за изолация беше по-силно от всяко друго, което бе изпитвал някога. Дори и в чернотата на космическото пространство.
Чрез клавиатурата на компютъра си той се включи отново на вълната, която милицията използваше за свръзка.
— … искаме да бъдем оставени на мира — казваше женски глас на перфектен руски език.
— Да оставим една „хирургическа“ бойна група в Русия на свобода? — изсмя се Рузки. Той явно говореше със събеседницата си от клетъчния телефон, включен чрез оперативния център или чрез местния милиционерски участък.
— Ние не сме бойна група — каза жената.
— Видели са ви да влизате в президентския дворец с майор Ахо…
— Той уреди транспортирането ни. Дойдохме, за да се опитаме да открием кой е убил един английски бизнесмен…
— Официалният доклад и тленните му останки бяха изпратени в английското посолство.
— Кремираните му тленни останки. Англичаните не вярват, че е починал от сърдечен удар.
— А ние пък не вярваме, че е бил бизнесмен — отвърна Рузки. — Имате още девет минути да се махнете или да се присъедините към умрелия си приятел. Лесно ще стане.
— Нищо никога не става толкова лесно — намеси се в разговора Орлов.
Линията се изпълни с лекото пукане на статичното електричество. Паузата като че ли продължи много дълго време.
— С кого говоря? — попита жената.
— С най-високопоставения военен в Санкт Петербург — отговори Орлов. Каза го по-скоро заради Рузки, отколкото в отговор на питането на жената. — А сега кажете кои сте вие. И си спестете легендата. Ние знаем как сте дошли дотук и откъде.
— Прав сте — съгласи се жената. — Ние сме служители от Международно сътрудничество в Хелзинки и работим с министъра на отбраната Нисканен.
— Не сте! — намеси се Рузки. — Нисканен не би рискувал хората си заради един труп.
— В МИ-6 не можаха да решат как да действат — заобяснява жената. — Затова се проведоха консултации с ЦРУ и министъра на отбраната. Те се разбраха, че няма да е толкова предизвикателно, ако аз и колегата ми дойдем и се опитаме да разберем защо е бил убит. А когато приключим с това, да се опитаме да уредим един спокоен диалог, за да се избягнат усложненията.
— Да действате като бушони, а? — иронизира Рузки. — Тогава можехте да се качите на самолет и макар и с фалшиви паспорти да дойдете и да си свършите работата. Но вие пристигнахте с миниподводница, защото не сте искали да бъдете видени на летището. Вие лъжете!
— Кой път пресича Ботаническия залив? — попита Орлов.
— Номер две — отговори жената.
— Колко провинции има във Финландия?
— Дванадесет.
— Това не доказва нищо! — обади се Рузки. — Обучавана е!
— Точно така — отвърна тя. — В Турку, където съм отраснала.
— Излишно е! — добави Рузки. — Тя е влязла нелегално в страната ни и след четири минути моите хора ще я хванат.
— Ако ме намерите.
— Театър „Киров“ се вижда отляво по диагонал от мястото, където се намирате — каза Рузки. — А зад вас има зелен мерцедес. Ако се опитате да избягате, ще бъдете застреляни.