Последва нова пауза. Докато жената, изглежда, оглеждаше колата за предаватели, Орлов разбра, че тя може би не е забелязала клетъчния телефон в багажника. Когато съответният агент работеше по някаква задача, телефонът бе свързан директно с централата. Той не можеше да бъде открит с детектор за подслушвателни устройства, но позволяваше да се установи точно позицията на колата по всяко време.
Жената се обади със спокоен глас:
— Ако с нас се случи нещо, вие ще загубите възможността да се свържете директно със съответстващия на вашата длъжност ръководител. Господине, обръщам се към висшия офицер, а не към грубиянина.
— Да? — обади се Орлов. Без да иска, той хареса начина, по който жената се изрази.
— Господине, аз съм уверена, че вие сте нещо повече от шеф на военните в Санкт Петербург. Уверена съм, че вие сте генерал Сергей Орлов и че ръководите разузнавателен център, който се намира в този град. Също така съм уверена, че ако ви свържа с човека, който отговаря за същите задачи като вас, но във Вашингтон, може да се постигне много повече, отколкото да ме убиете и да върнете праха ми на министъра на отбраната Нисканен.
През последните две години Орлов и хората, с които работеше, се бяха опитвали да разберат нещо повече за техния „огледален образ“ във Вашингтон. Това беше разузнавателен център и място, където се подготвяха действията за разрешаване на кризисни ситуации, който имаше почти същите функции като техния. Бяха подлудили шпионите си в ЦРУ и ФБР с исканията да открият каквото и да било за него. Но вашингтонският оперативен център беше много по-нов, по-малък и по-труден за откриване и проникване. Това, което предлагаше жената, поради факта, че или бе много хитра, или твърде изплашена, беше нещо, на което той не би могъл да откаже.
— Може би — каза Орлов. — Как ще влезете във връзка с Вашингтон?
— Свържете ме с майор Ахо в двореца — отговори тя. — Ще го уредя чрез него.
Орлов обмисли за миг предложението. Част от душата му се бунтуваше против сътрудничеството с тази пришълка, но по-голямата част се чувстваше доволна от опита да разреши проблема по-дипломатично, вместо да издаде заповед, която със сигурност щеше да приключи с кръвопролитие.
— Освободете човека, когото държите като заложник — каза той. — Тогава ще ви дам възможност.
Жената отговори без каквото и да било колебание:
— Съгласна.
— Полковник? — обади се Орлов.
— Слушам — отговори Рузки напрегнато.
— Никой да не извършва никакви действия, без да получи директна заповед от мен. Ясно ли е?
— Ясно.
Орлов чу някакво раздвижване и приглушен разговор. Не можеше да разбере дали идва от колата, или от спирката на метрото при Технологическия институт, където Рузки бе отишъл да лови мишките си. Във всеки случай беше сигурен, че полковникът няма да бъде дотолкова глупав да направи нещо, с което да се „представи“… и за да бъде сигурен, че двамата агенти няма да избягат.
56.
Вторник, 7:35 часа сутринта, Вашингтон
Худ от опит вече знаеше, че управлението на кризисни ситуации изисква от човек да отреже главата на Медуза19 и да се сблъска с необходимостта да вземе жизненоважното решение точно когато се чувства най-изморен.
За последен път бе положил главата си върху възглавница в хотелската стая в Лос Анджелис, където бе отишъл да почива със семейството си. Сега, повече от двадесет и четири часа оттогава, той седеше в кабинета си с Майк Роджърс, Боб Хърбърт, Ан Фаръл, Лоуъл Кофи и Лиз Гордън и чакаше първия доклад от двата екипа на „Защитник“, изпратени да атакуват чужда страна. Както и да украсяваха думите, което всъщност щеше да се наложи да прави Ан в съобщенията си за пресата, ако групите бъдеха разкрити или хванати, в момента „Защитник“ извършваше точно това. Атакуваше Русия.
Докато чакаха съобщение от някой от екипите, хората на Худ следяха времето, а той слушаше с половин ухо разговорите им. От необичайния израз върху лицето на Майк Роджърс съдеше, че той прави същото.
Кофи подръпна с пръст ръкава си и погледна часовника на китката си.
Хърбърт се намръщи:
— Поглеждането на картинката върху часовника ти всяка минута няма да помогне на времето да върви по-бързо.
Лиз се изправи и се хвърли в защита:
— Нищо бе, Боб. Това не пречи.
Ан също щеше да каже нещо, но се спря, когато телефонът бипна. Худ удари бутона на говорителя.
19
В гръцката митология, единствената смъртна от трите хурии с коса от отровни змии, която превръщала в камък всеки, който я погледне. — Б.пр.