— Защо не ни кажете? — отвърна Худ. Мислеше, че никога няма да чуе отговора на въпроса си.
— Влакът вози валута, която ще бъде използвана в Източна Европа, за да бъдат подкупени висши чиновници и да се финансират противодържавни дейности.
— Кога? — попита Худ.
Хърбърт вдигна пръст пред устните си. Худ натисна бутона за прекъсване на звука.
— Не му позволявай да те заблуди, че е на наша страна — каза Хърбърт. — Той можеше да спре влака, ако искаше. Не може да няма приятели, щом заема тази длъжност.
— Не се знае, Боб — намеси се Роджърс. — Никой не знае какво става в Кремъл.
Худ освободи микрофона.
— Какво предлагате вие, генерал Орлов?
— Аз не мога да конфискувам товара — каза Орлов. — Нямам подходящите хора.
— Но вие имате подчинени.
— Трябваше да имам един съюзник поне тук, за да провери собствената ми телефонна линия и кабинет за подслушвателни устройства. Аз съм като Леонид при Термопилите, предаден от Ефиалт. И това, което се опитвам да направя, е много опасно.
Роджърс се усмихна.
— Това ми хареса — промърмори той под носа си.
Орлов продължи:
— Но въпреки че аз не мога да прибера товара, той пак не трябва да пристигне до назначението си. А и вие не бива да нападате влака.
— Генерале, това не е никакво предложение — каза Худ. — Това е нещо като гордиев възел.
— Моля?
— Главоблъсканица, която трудно може да бъде решена. Как бихме могли да удовлетворим тези изисквания?
— С една мирна среща в Сибир. Между вашите и моите войници.
Роджърс прекара пръст по гърлото си. Худ неохотно отново заглуши звука.
— Внимавай, Пол — каза Роджърс. — Не можеш да оставиш там хората от „Защитник“ беззащитни.
Намеси се и Хърбърт:
— Особено като знаеш, че синът на Орлов командва влака. Генералът иска да предпази задника на момчето си. Руснаците може да застрелят хората ни независимо дали са въоръжени, или не и ООН ще каже, че те са били в правото си.
Худ ги накара да млъкнат, като махна с ръка, и отново включи звука.
— Какво предлагате вие, генерал Орлов?
— Ще заповядам на офицера, който отговаря за влака, да отстрани охраната и да позволи на вашите хора да се приближат.
— Вашият син отговаря за влака — каза Худ.
— Да. Моят син. Но това не променя нищо. То има важно международно значение.
— Защо просто не заповядате влакът да се върне? — попита Худ.
— Защото ще върна товара на хората, които са го изпратили. Те просто ще намерят друг начин да го транспортират.
— Разбирам. — Худ се замисли за миг. — Генерале, онова, което предлагате, излага моите хора на огромен риск. Вие искате те да се приближат открито към влака пред очите на вашите войници.
— Да — потвърди Орлов. — Точно това искам.
— Не се съгласявай — прошепна Роджърс.
— Какво искате да направят нашите хора, когато стигнат до влака? — попита Худ.
— Да вземат колкото могат повече от товара и да го изнесат от страната. Да го запазят като веществено доказателство, че онова, което се върши, не е работа на законното руско правителство, а на няколко могъщи и корумпирани личности.
— Министър Догин ли? — попита Худ.
— Не мога да споменавам имена.
— Защо?
— Може и да не успея в тази битка, а имам съпруга.
Худ погледна към Роджърс, който не показваше признаци да отстъпва пред аргументите на Орлов. Не го обвиняваше за това. Орлов искаше много, а в замяна предлагаше само своята дума.
— Колко време ще ви трябва, за да се свържете с влака? — попита Худ, знаейки, че измъкването на „Защитник“ от страната не може да бъде забавено и с минута.
— Четири или пет минути.
Худ погледна часовника на стената, който отброяваше обратното време. Влакът щеше да достигне до позицията, заета от хората му, след седем минути.
— Нямате на разположение повече време. Машината е задвижена и…
— Разбирам. Моля ви да оставите тази връзка открита и аз ще ви се обадя веднага щом ми бъде възможно.
— Добре. — Худ натисна бутона за прекъсване на звука.