— Пол, каквото и да са планирали хората ни там, то вече е направено — каза Роджърс. — Дали са прекъснали линията, или имат намерение да нападнат локомотива, те вече са готови. Може и да не успеем да ги спрем. Зависи от положението на тактическия ни спътник.
— Знам. Но Чарли Скуайърс е умен. Ако руснаците спрат влака и излязат с бяло знаме, той ще разбере. Особено ако бъдат уведомени какво трябва да му кажат.
Хърбърт се обади тъжно:
— Чудя ти се, че си готов да повярваш на тези пияници. Аз не мога. Ленин е заговорничил против Керенски, Сталин против Троцки, Елцин против Горбачов, Догин против Жанин. Боже мой, Орлов заговорничи против Догин! Та те един на друг си забиват нож в гърба! Я си помисли какво пък биха направили на нас!
Намеси се Лоуъл Кофи:
— Ако вземем предвид алтернативата за въоръжена конфронтация…
— А пък Орлов е героична натура — обади се Лиз. — Но щом поставя въпроса така, изглежда, че за него разрешаването му е извънредно важно.
— Правилно — съгласи се Кофи. — Като вземем предвид всичко това, рискът изглежда приемлив.
— Приемлив, защото няма да откъснат твоите топки — каза Хърбърт. — Репутацията на герой може и да бъде изработена, както ще потвърди и Ан, а аз бих предпочел въоръжения сблъсък пред заколението.
Роджърс кимна:
— Както лорд Маколи20 е казал през 1931 година, „умереността по време на война е идиотщина“.
— Но смъртта е по-лоша — засече го Лиз.
— Нека видим какво ще ни каже Орлов — намеси се Худ.
Докато гледаше как примигват малките зелени цифри на часовника, той разбра, че каквото и да бъде то, щеше да има само секунди на разположение, за да вземе решение, от което щяха да зависят човешки животи и съдби на държави. И всичко щеше да се основава само на онова, което щеше да му подскаже интуицията по отношение на едно лице, видяно само върху екрана на компютъра.
57.
Вторник, 10:45 часа вечерта, Хабаровск
Когато Орлов се свърза с влака, ефрейтор Фьодоров му каза, че Никита е отишъл до локомотива, за да наблюдава пътя. Ефрейторът съобщи, че ще са необходими няколко минути, докато го извика да дойде.
— Нямам тези минути на разположение — каза Орлов. — Кажи му да спре влака, където и да се намира сега, и да дойде на телефона.
— Слушам, господин генерал. — Фьодоров затича към предната част на приятно полюшващия се вагон, вдигна слушалката на вътрешния интерком и натисна копчето под него. След близо минута Никита се обади.
— Какво има?
— Генералът се обажда. Каза да спрем влака, където се намира в момента, и да дойдете да говорите с него.
— Тук е доста шумно. Повтори това, което каза.
Фьодоров завика:
— Генералът заповяда да спрем веднага влака и…
Ефрейторът не се доизказа понеже чу вик откъм локомотива, и то не през интеркома, а направо през вратата. След миг той залитна напред, а колелата на влака изскърцаха върху релсите, връзките между талигите застенаха и вагонът се блъсна силно напред към локомотива. Фьодоров изпусна слушалката и се хвърли назад, за да помогне да удържат сателитната антена, която беше доста тежка за войника, който се опитваше да я стабилизира. Приемникът беше паднал на пода, а един от коаксиалните кабели на антената бе скъсан. Добре поне че самата антена се задържа изправена. Когато влакът спря съвсем, Фьодоров успя да провери уредите си. Въпреки че конекторът се беше преобърнал, той продължаваше да е свързан с антената и самият кабел не беше повреден. Радистът свали ръкавиците си и започна веднага да поправя щетите.
Поради това, че парният котел беше отпред, прозорците на машиниста на локомотива се намираха встрани на кабината. Никита гледаше през единия от тях, когато през гъстия сняг зърна падналото върху релсите дърво. Той бе извикал на машиниста да спре, но младежът не реагира достатъчно бързо и затова Никита дръпна внезапната спирачка.
Тримата мъже в локомотива паднаха на пода, а когато влакът спря, Никита чу викове откъм вагоните и покрива. Той скочи на краката си. Дясната му ръка беше изтръпнала от удара, но той грабна фенера от куката на стената и се насочи към прозореца. Огледа снега, блеснал под широкия лъч. От покрива на първия вагон беше паднал един от хората му, но вече се надигаше от пряспата.
— Добре ли си? — извика му Никита.
— Тъй вярно. — Младият войник се заклати върху краката си. — Да застанем ли пред локомотива?