— Не! Върни се на мястото си.
— Слушам. — Младият войник изтупа покритите си със сняг ръкавици и се насочи към другарите си, които му подаваха ръце, за да се качи при тях.
Никита каза на двамата мъже в кабината да наблюдават внимателно околността през прозорците, а после се изкатери върху тендера. Вятърът беше спрял и сега снегът се сипеше на едри и гъсти парцали. Цареше тревожна тишина, както онази, която настъпва след ужасна автомобилна катастрофа, и звукът от скърцането на ботушите му върху парчетата въглища се чуваше остро и силно. Той се затича, разпръсквайки сняг и въглищен прах, после скочи върху платформата между тендера и първия вагон. Като трепереше от студ, той освети вратата, за да намери дръжката.
— Вземи шестима души и отидете отпред — нареди той на сержант Верски още щом влезе. — Върху релсите е паднало дърво и искам да освободите пътя веднага. Трима да пазят, докато останалите трима преместят дървото.
— Веднага! — козирува Верски.
— Огледай се за възможни снайперистки позиции — добави Никита. — Те може и да имат очила за нощно виждане.
— Разбрано.
Никита се обърна към Фьодоров:
— В какво състояние е телефонът?
— Ще ми бъдат необходими няколко минути да го поправя — отговори Фьодоров, наведен до антената.
— Бързай — извика лейтенантът. — Какво още каза генералът?
— Само да спрете влака и да дойдете на телефона. Това беше всичко.
— По дяволите. Проклета работа.
Докато сержантът и хората му измъкваха фенери от торбите, Никита заповяда на цивилните пътници да подредят нападалите сандъци. От задния вагон пристигна един от войниците и Никита го изпрати обратно да охранява товара и да провери дали и останалите войници внимават за врагове.
— Кажи на хората да наблюдават назад. Може да бъдем нападнати в гръб.
Лейтенантът стоеше разкрачен в средата на вагона и се поклащаше нетърпеливо върху токовете на ботушите си. Опита да се постави на мястото на врага.
Дървото може да беше паднало, но можеше и да е свалено и поставено там. Ако бе така, тогава клонката не бе успяла. Ако се бяха ударили в дървото, щяха да спрат до склона — идеално място, откъдето можеха да бъдат свалени войниците от покривите на вагоните. Но тук, на сто метра по-назад, едва ли можеха да свалят един-двама войници, преди да бъдат забелязани. А и нямаше начин някой да се приближи до влака, без да бъде видян и веднага прострелян.
„Тогава каква може да бъде играта им?“
Баща му го бе потърсил, за да му каже да спре влака. Дали е знаел за дървото? Или е научил нещо друго, може би за поставени експлозиви или други прегради напред?
— Бързай — пак каза Никита на Фьодоров.
— Почти съм готов. — Въпреки студа по челото на ефрейтора струеше пот.
Никита се ядосваше все повече поради безпомощното положение, в което бе поставен, и от това, че чувстваше нарастващото напрежение във въздуха наоколо. Това беше нещо по-различно от пустотата и приглушените от снега звуци. Беше все по-нарастващо интуитивно чувство, че врагът, когото очакваше, е много наблизо.
58.
Вторник, 3:50 часа следобед, Санкт Петербург
— Тези тук май ни забравиха.
Редник Джордж бе развеселен от тази мисъл, докато караше към Ермитажа и се справяше със сложните завои след пресичането на река Мойка. Намираше се отдясно на „Медния конник“, после сви отново вдясно по улица „Гогол“ и се насочи към близкия дворцов площад.
Пеги бе изключила радиото, след като Орлов и Пол се свързаха по сателита и стана ясно, че повече никой няма да се обади. След като изоставиха разтреперания си от благодарност пътник, тя и Джордж продължиха към Ермитажа, където можеха да оставят колата, да се изгубят в тълпата и да си поемат дъх, преди да се заемат с втората част от мисията си.
— Малко е невъзпитано, не мислиш ли? Пропътувахме три хиляди километра като орехчета в черупка, вършим си работата, а никой даже и не си прави труда да ни се обади и поне да каже „браво, добра работа свършихте“.
— Ти да не си дошъл тук заради похвалата? — попита Пеги.
— Не. Но е приятно да те похвалят все пак.
— Не бой се. Имам чувството, че преди да се измъкнем оттук, отново няма да бъдем анонимни — каза Пеги.
Когато белите колони на Ермитажа се показаха, осветени в розово от следобедното слънце, Джордж вече не само чуваше, но и виждаше армията от работници, за които ги беше предупредил капитан Райдмън.