По този въпрос Догин чувстваше съжаление. Но Орлов си бе свършил работата, бе му помогнал с влиянието и честта си да се справи с упоритостта на някои от политиците, възразяващи по отношение на финансирането на оперативния център. И можеше да му бъде позволено да остане на мястото си при условие, че се присъедини към екипа.
Министърът погледна старите карти върху стените и усети тръпка на удоволствие при мисълта как ще прибави там една нова — на възстановения Съветски съюз.
Той погледна часовника си, реши, че бурята досега трябва да е отминала и влакът с парите да е пристигнал в Хабаровск. Вдигна слушалката на телефона и поиска от помощника си да бъде свързан с генерал Орлов. Щом пристигането на влака бъдеше потвърдено, щеше да изпрати самолет да го пресрещне в Биробиджан — столицата на еврейската автономна република на брега на река Бира. На летището на предприятието за селскостопански машини „Далселмаш“ можеше да кацне един среден по размери военен самолет.
Човекът, който се обади на телефона, беше същият спокоен висш военен, с когото бе говорил и по-рано. Но сега гласът му издаваше изненадваща агресивност:
— Планът ви се провали — каза генералът спокойно.
Министърът се направи на изненадан:
— Какъв план? Да не се е случило нещо с влака?
— Можете да бъдете сигурен в това. Докато разговаряме с вас, американски командоси вече го атакуват.
Догин се изпъна като струна.
— Ти отговаряше за влака — и синът ти!
— Сигурен съм, че Никита ще направи всичко възможно да не ги допусне вътре. Освен това за американците има и една пречка. Те не искат да наранят никого от хората.
— Биха били луди, ако се опитат — отвърна Догин. — Къде е Рузки?
— На лов за шпиони — саркастично го контрира Орлов. — Само че те му се изплъзнаха. Хванаха мъжа, който ги следеше, и използваха радиостанцията му, за да ме свържат с оперативния център във Вашингтон. Затова знам и плана им. Опитваме се заедно да оправим нещата.
— Не желая да слушам за грешките ти — изръмжа Догин. — Искам да бъде намерен Рузки, а когато той дойде, ти можеш да се чувстваш свободен от работата си.
— Забравяте се — отвърна спокойно Орлов. — Само президентът може да ме уволни.
— Ти сам ще си подадеш оставката, генерал Орлов. Иначе ще те изхвърля от центъра.
— А как ще влязат тук Рузки и неговите щурмоваци? — попита спокойно Орлов. — От този момент нататък центърът е затворен за всички.
Догин заплаши:
— Те ще го превземат!
— Може би… Но не и навреме, за да ви помогнат да спасите влака си… Или каузата си.
— Генерале! — изрева Догин. — Помисли какво правиш! Помисли за сина си и за жена си.
— Аз ги обичам, но точно сега мисля главно за Русия. Надявам се само да не съм единственият. Довиждане, министре.
Орлов затвори и почти цяла минута Догин остана, стиснал слушалката в ръка. Невъзможно му беше да си представи, че е достигнал толкова далеч, а може да бъде препънат от предателството само на един Орлов.
Веждите му се свиха и с ръце, треперещи от ярост, той остави слушалката и накара помощника си да потърси командващия военновъздушните сили генерал Бокий. Американците трябва да са дошли по въздуха и без съмнение имаха намерение да се измъкнат по същия начин — бързо и мръснишки. Той ще направи това невъзможно и ако нещо се случи с товара му, американците ще трябва да възстановят парите. В противен случай техните войници ще им бъдат върнати с помощта на Шович — парче по парче.
64.
Вторник, 11:10 часа вечерта, Хабаровск
Скуайърс се взираше през последните облачета сълзотворен газ, които се издигаха към тавана и излитаха през отворените врата и прозорец на вагона. Очите и устата му бяха предпазени от маската и очилата, които сякаш бяха станали част от него, а ушите му се ослушваха за евентуална опасност. Той се насочи към касите, подредени в края на помещението. Използва сгъваемия си нож, за да отвори капака на един от сандъците.
Вътре имаше пари. Много пари. Печалба, събрана от страдалци, предназначена да причини още повече страдания.
„Само че — помисли, като погледна часовника на ръката си — след по-малко от половин час те ще представляват само конфети.“ Той и миниекипът му ще следват релсовия път още двадесет минути, докато се уверят, че руснаците вече няма да могат да настигнат влака. После ще го насочат към моста и ще му обърнат гръб, а там, като Содом и Гомор, двата вагона с товара си ще хвръкнат към облаците. Той усети в себе си онази вяра в правотата на делото, която са чувствали всички американци, като се започне от Томас Джеферсън и се стигне до Роза Паркс. Удовлетворението и гордостта, че е в състояние да каже „не“ на нещо неправилно, на нещо непочтено.