След като прелетя над първата от трите почти успоредни клисури, пилотът изравни машината на височина сто и петдесет метра и полетя на север.
— Мостът се вижда. — Той забеляза старовремската метална конструкция, която пресичаше трите клисури. — Целта е намерена — добави, когато видя защитниците встрани от началото на моста.
— Контакт след четиридесет и шест, четиридесет и пет, четиридесет и четири секунди — започна да отброява Йовино, след като въведе координатите.
Карс погледна напред на югоизток и видя приближаващия се пушек на влака.
— Виждам само четирима от шестимата. Приготви се за приближаване веднага.
— Разбрано.
Докато Карс се насочваше към целта, Йовино наблюдаваше цифрите на часовника, отброяващ обратното време до срещата. Когато оставаха седем секунди до контакта той натисна бутона, който отваряше плъзгащата се врата. Това отне една секунда. Когато останаха пет секунди до контакта, москитото намали скоростта си и той натисна втори бутон, който накара една лебедка да спусне осемметрова черна подвижна стълба. За четири секунди тя се разгърна и москитото спря неподвижно на осем метра и половина над земята.
Иши Хонда се изкачи първи. Йовино се обърна към него:
— Къде са останалите?
— Във влака. — Хонда се вмъкна в тесния отвор и помогна на Сондра да се качи на борда.
— Какво мислят да правят?
— Да скочат и да се присъединят към нас — отвърна Хонда, докато двамата със Сондра помагаха на Пъпшоу.
Йовино погледна към Карс, който кимна, за да покаже, че е чул.
— Няма ли да е по-добре ние да ги пресрещнем? — попита Карс.
Още преди Пъпшоу да се качи на борда, Йовино вече пресмяташе на компютъра допълнителното гориво, което щеше да им бъде необходимо, за да пресрещнат влака, да се спуснат над него и да изчакат прибирането на останалите. Единственото, което не можеше да пресметне, беше дали защитниците ще скочат от влака навреме, но трябваше да приеме, че ще го сторят още преди хеликоптерът да пристигне.
— По-добре ще бъде да ги пресрещнем. — Йовино натисна отново бутоните, за да прибере стълбата и да плъзне вратата да се затвори. Те бяха контролирани от акумулатори и за целта не се използваше допълнително гориво.
— Хайде да ги вдигаме. — Карс насочи леко и точно като стрелка на компас москитото на югоизток на височина осем метра и половина над повърхността на земята. Машината полетя да пресрещне идващия влак.
67.
Вторник, 8:49 часа сутринта, Вашингтон
— Каква е тази прикрита операция, която провеждат момчетата ти, Пол?
Пол Худ погледна закръгленото лице на Лари Речлин върху екрана на монитора си. Оредяващата сива коса беше сресана гладко встрани, а светлокафявите очи гледаха сърдито иззад златните рамки на очилата. Незапалената цигара се движеше нагоре-надолу в устата му, докато директорът на ЦРУ говореше.
— Нямам представа за какво говориш. — Худ погледна часовника в горния ъгъл на екрана. Оставаха само няколко минути, докато хората от „Защитник“ бъдат вън от опасност. А след още два часа москитото ще бъде скрито на борда на кораба и всички доказателства за проникването щяха да изчезнат.
Речлин взе цигарата от устата си и посочи към камерата с нея.
— Знаеш ли, точно затова ти получи този пост, а не Майк Роджърс. Имаш лице на покерджия също като Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. „Кой, аз ли, Лари? Да провеждам тайна операция?“ Е, Пол, въпреки благородните усилия на Стивън Винс да ме убеди, че сателитът ни е повреден, ние получихме няколко снимки от един китайски шпионски спътник, на които се вижда как командоси атакуват един влак. От Пекин ме попитаха какво става, но за разлика от теб аз наистина не знам нищо. И така, освен ако някоя друга страна не притежава същия самолет Ил-76Т, който китайците определено свързват с местопрестъплението и който по някаква случайност аз знам, че е собственост на Пентагона, излиза, че провежданата операция е под твое разпореждане. Те също искат да знаят какво точно правиш там. Така че повтарям: какво става?
Худ заговори съвсем спокойно:
— И аз съм също толкова учуден като теб, Лари. Нали знаеш, че бях в отпуск?
— Знам. И си се върнал много бързо.
— Бях забравил колко ненавиждам Лос Анджелис.
— О, да. Точно така. Всички мразят Л. А. Тогава защо ли продължават да го посещават?