— Заради добре маркираните магистрали.
— Ами ако попитам президента какво става? — продължи Речлин и отново захапа цигарата. — Той сигурно има цялата информация върху бюрото си. Прав ли съм?
— Не мога да знам. Дай ми няколко минути да поговоря с Майк и Боб и после ще ти се обадя.
— Добре, Пол. Само недей забравя едно нещо. Ти си новак. Аз съм работил в Пентагона, във ФБР, а сега тук. Това не ти е градът на ангелите, приятелю. Това е градът на дяволите. И ако се опиташ да настъпиш някого по опашката, или ще изгориш, или ще бъдеш набучен с тризъбеца.
— Разбрах намека и ти благодаря, Лари. Както вече казах, ще се обадя скоро.
— Направи го. — Директорът на ЦРУ натисна бутона за изключване на връзката с филтъра на цигарата.
Худ обърна поглед към Майк Роджърс. Всички останали бяха излезли и се занимаваха с работата на отделите си, като оставиха директора и заместника му да чакат съобщението от москитото.
— Извинявай, че трябваше да чуеш този разговор — каза Худ.
— Не се притеснявай. — Роджърс беше седнал в креслото със скръстени ръце и смръщени вежди. — Обаче няма смисъл да се боиш от него. Ние също разполагаме със снимки. Затова той толкова много се пени. Иначе не му пука за това.
— Какви снимки? — учуди се Худ.
— Негови. На кораб с три жени, никоя от които не е собствената му. Единствената причина президентът да го назначи на мястото на Грег Кид е, че Лари имаше записи за това, как сестрата на президента се опитва да изнудва една японска фирма да предостави безотчетни парични средства за кампанията му.
— Тази дама е истинска скъпоценност — усмихна се Худ. — Президентът Лорънс трябваше да даде ЦРУ на нея вместо на Лари. Тя поне щеше да го използва за шпиониране на враговете ни вместо на нас самите.
— Както ти каза човекът, тук е чистилището. Тук всички са врагове помежду си.
Телефонът бипна. Худ натисна бутона на спикера.
— Да?
— Съобщение от „Защитник“ — обади се Бъгс.
Роджърс скочи от мястото си.
— Докладва редник Хонда — чу се ясен глас през морето от тишина.
— Тук съм, редник — отговори Роджърс.
— Сър, аз, Пъпс и Сондра сме на борда на машината, която ще ни измъкне…
Роджърс усети как гърлото му се свива.
— Останалите трима още са във влака. Не знаем защо не са спрели.
Роджърс се поуспокои.
— Има ли някакви признаци за съпротива?
— Като че ли не. Виждаме ги да се движат покрай прозорците на кабината. Ще оставя линията свободна. Контакт след тридесет и девет секунди.
Ръцете на Роджърс бяха свити в юмруци и той се подпираше така на бюрото. Худ беше обхванал с дланите си телефона и се помоли наум за хората от „Защитник“.
Худ погледна Роджърс. Генералът срещна погледа му. Пол забеляза гордостта и тревогата в очите му и разбра колко силна е връзката между тези хора. По-силна от любов, по-близка от съпружеската. Завидя на Роджърс за тази връзка… Дори и сега, когато тя му причиняваше такава тревога.
„Особено сега“ — помисли той, защото това опасение правеше връзката още по-здрава.
Тогава се чу отново гласът на Хонда, но сега в тона му имаше нещо, което липсваше преди…
68.
Вторник, 4:54 часа следобед, Санкт Петербург
Разстоянието между мястото, където се намираше Пеги, и главния вход на Ермитажа й се струваше толкова голямо, като че ли се намираше още в Хелзинки. Така се чувстваше тя, докато се движеше забързано към следващата галерия на юг, където бяха изложени картини от болонската школа. Оттам, ако успееше, разстоянието до главното стълбище нямаше да бъде толкова голямо.
Пеги знаеше, че жената я следва и по всяка вероятност има и помощник — някой, който ги наблюдава и докладва в командния център. Може би той се намира точно тук, в Ермитажа, и продължава да работи, независимо от това, дали Орлов разрешава, или не.
Пеги се спря уж да погледне една картина на Тинторето, за да види какво ще направи преследвачката й. Тя я наблюдаваше внимателно като отпечатък под микроскоп.
Жената спря пред една картина на Веронезе. Но без да се прикрива. Спря рязко, очевидно с намерение да даде на Пеги да разбере, че я следи. Пеги помисли, че жената може би се надява по този начин да я паникьоса.
Само две малки бръчици над носа издаваха напрежението й. Пеги преценяваше и отхвърляше различни възможности — от кражбата на картина до запалването на пожар. Такъв род контраатаки непременно изискваха включването на повече хора и правеха измъкването по-лесно. Тя дори обмисляше опит да достигне до телевизионното студио и да се предаде на генерал Орлов. Но бързо отхвърли тази идея. Дори и да беше склонен да уреди измъкването на един чужд шпионин, Орлов нямаше да може да осигури нейната безопасност. Освен това първият урок, който бяха длъжни да научат хората от „петата колона“, беше никога да не се затварят в помещение без изход. А подземието беше не просто помещение, а ковчег.