Това е бъдещото помещение за детско изкуство. Тук ще се намира специално телевизионно студио, което ще излъчва филми за съкровищата на Ермитажа за всички училища в страната.
„Може би е така помисли Фийлдс-Хътън. — А може би не?“
Като се правеше, че чете в справочника за музея, той погледна пазача и изчака, докато човекът се отдалечи. Тогава бързо приближи вратата. Над нея имаше камера, така че той се постара да не вдига глава от книжката, за да не се види лицето му. Направи се, че киха и закри с ръка лицето си, докато очите му се вглеждаха в обектива. Беше малък. По-малък от два сантиметра в диаметър. Трябва да беше широкообхватен обектив, снимащ както областта на вратата, така и района наоколо й, но не и пода.
Фийлдс-Хътън бръкна в джоба си и извади носна кърпа. В нея се намираше мексиканско песо — една от малкото валути, които нямаха никаква стойност в Русия. В най-лошия случай, ако бъдеше намерена, монетата можеше да бъде запазена като сувенир. И най-добре да я намереше някой по-високопоставен служител, който да има какво да поговори с близки сътрудници и приятели.
Като кихна отново и се наведе силно надолу, Фийлдс-Хътън плъзна монетата под вратата. Беше сравнително сигурен, че от другата страна на вратата трябва да има детектор за улавяне на движение, но той не би могъл да е толкова чувствителен, че да засече монетата. Иначе всяка хлебарка или мишка в музея можеше да го задейства. Като се изправи бързо, той се отдалечи с кърпата си върху носа.
Докато се мотаеше обратно към главния вход, той позволи на един от пазачите да претърси сака му, а после излезе навън, намери си скришно местенце под едно дърво на брега на реката и измъкна уокмена с компактдиск от сака. Зададе на устройството програма „търсене“. Цифрите, които изписваше чрез малката клавиатура върху екранчето, разкриваха в код онова, което току-що беше видял в музея. Те се записваха автоматично. По-късно, когато щеше да бъде далеч от всякакви приемници, каквито би могло да има в музея, той щеше да програмира уокмена си да изпрати сигнала до британското консулство в Хелзинки, откъдето пък щяха да го препратят в Лондон.
Когато привърши с доклада за телевизионното студио, Фийлдс-Хътън си сложи слушалките, за да чуе нещо, като се надяваше това да бъдат звуци от разузнавателна дейност, развивана в близост до малката му монета.
6.
Неделя, 12:50 часа по обед, Санкт Петербург
Щом монетата се плъзна под вратата на приемната, тя премина през електромагнитното поле на АИЗ. „Антиимпулсната завеса“ бе настроена така, че да бъде прекъсвана от всякакъв сигнал, минаващ през нея, включително кадмиевите батерии на ръчни часовници.
Прекъсването прозвуча като бипкане, което заглуши останалата информация, влизаща през слушалките на директора по сигурността на оперативния център Глинка. Той не беше паникьор, но сега, когато оставаше малко повече от ден до часа на пускане на съоръжението и след слуховете, че някой отвън наблюдава дейността им през последните няколко дни, полковник Рузки бе станал особено чувствителен към всякакви подобни сигнали.
Глинка веднага провери при секретарката, която му каза, че никой не е влизал или излизал. След като й благодари, ниският мускулест мъж свали слушалките от ушите си, подаде ги на помощника си, стана от стола и се насочи по коридора към канцеларийката на полковника.
Той търсеше всякакъв повод да поизпъне краката си, след като бе прекарал девет часа седнал в изпитване на подслушвателните устройства, поставени в дузина посолства по света. И това, след като четири часа преди това бе извършвал изпитания за всички възможности на две от телефонните линии на оперативния център.
Централният коридор беше с дължината на два автобуса. Осветяваше се от три двадесет и пет ватови крушки с черни фасонки, които висяха на жици от тавана. Беше толкова обезшумен, че тук не можеше да се чуе и топовен изстрел отвън. И вътрешните, и външните стени бяха облицовани върху тухлите със специална пластмаса, шест различни пласта фибростъкло и повече от два сантиметра дебели листи от твърд, черен каучук. Отгоре имаше непромокаема мушама, която предпазваше помещенията от влага, а върху всичко това бе залепен картон. Пласт матовочерна боя поглъщаше светлината, която би могла да се процежда през пукнатините на пода над тях.
Също като ствола на дърво, коридорът имаше няколко отклонения, всяко от които водеше към различни зони: компютърна, аудионаблюдение, въздушно разузнаване, комуникации, библиотека, изход и други. Кабинетът на генерал Орлов беше в единия край, а на полковник Рузки — в другия.