— Министър Догин — каза Орлов, — това не беше възможно да се направи. Дори и да бяхте построили този нов съюз, той щеше да се провали. Когато се върнах през миналия месец на космодрума в Казахстан, аз видях умрели птички и перушина по стълбищата. А ракетите бяха покрити с найлони. И отгоре им имаше натрупан прах. И мен също ме заболя и ми се прииска да се върна в миналото. В ерата на Гагарин и във времето, когато нашите космически совалки — „Буран“ — щяха да ни позволят да колонизираме космоса. Не можем да предотвратим еволюцията и развитието, министре. И не можем да ги върнем назад.
— Вероятно. Но борбата е нашата същност. Когато един човек умира, ти не се питаш дали лечението е твърде скъпо или опасно. Просто правиш онова, което трябва. Само след като пациентът ти умре и разумът надделее над чувствата, виждаш с каква непосилна задача си се заел. — Той се усмихна. — И все пак, Сергей, все пак трябва да ти призная, че известно време мислех, че ще успея.
— Ако не бяха американците…
— Не. Не бяха американците. Беше само един. Агент на ФБР в Токио, който стреля по самолета и ни принуди да прехвърлим парите в друг транспорт. Помисли си само, Сергей. Унизително е да знаеш, че една бедна душа успя да промени света, който могъщите не успяха.
Сега Догин дишаше по-леко. Чувстваше се странно спокоен, когато посегна вдясно и отвори горното чекмедже на бюрото си.
— Надявам се, че ще останеш в центъра, Сергей. Русия се нуждае от хора като теб. А синът ти… Когато се срещнеш с него… Не го съди строго. Той искаше да възвърне онова, което някога е имал… И искаше да го види в действителност, а не както е описано в книгите. Въпреки че по методите може да се спори, не е срамно човек да се бори за мечтите си.
Когато затвори телефона, Догин погледна картата на Съветския съюз от 1945 година и продължи да я гледа с ясни очи, когато сложи дулото на пистолета „Макаров“ до слепоочието си и натисна спусъка.
75.
Вторник, 4:22 часа следобед, Санкт Петербург
На генерал Орлов му се струваше странно, че трима мъже, които изпълняваха такива важни роли в събитията през този ден — Догин, Пол Худ и той самият — бяха управлявали дейността си от бюрата и дори не видяха дневната светлина от момента на началото на кризата.
„Ние сме като дяволите в мрака, ръководещи делата на хората…“
Орлов трябваше да свърши само още нещо, но не можеше… Още не… След като се обади в щаба на генерал Бокий да поиска сведения за сина си и останалите войници от групата на Никита, сега му оставаше само да седи, да мисли и да чака.
Той позволи на тялото си да се отпусне в креслото, с ръце върху облегалките и увиснали надолу длани, които като че ли тежаха твърде много. Орлов бе принуден да се бори против свои хора, които обичаха Русия посвоему, и сега трагедията от случилото се и неговата роля в нея започваха да му тежат.
Той наведе глава, за да види часовника си, защото просто бе загубил представа за времето. „Защо никой не се обажда?“ — чудеше се той. Пилотите със сигурност можеха да установят броя на войниците, останали в тайгата.
Бипването на телефона го стресна като съскането на отровна змия. Но той сграбчи слушалката още преди да заглъхне първия звук.
— Да? — Кръвта биеше в слепоочията му.
Обади се секретарката му:
— Има видеоповикване за вас.
— Включи го — напрегнато нареди Орлов.
Очите му бяха втренчени в монитора, когато се появи лицето на Пол Худ. Американецът се вгледа за миг, за да се увери, че насреща му е Орлов.
— Генерале. Синът ви е добре.
Устните на Орлов трепнаха леко, после той се усмихна с облекчение.
— Благодаря. Много ви благодаря.
— Той се намира в машината за изтегляне на нашите хора — продължи Худ. — Ние ще уредим безопасното му завръщане колкото е възможно по-бързо. Това може да отнеме един-два дни, тъй като той е ранен леко в ръката и крака.
— Но иначе е добре… Няма опасност…
— Ние се грижим за него — увери го Худ.
Орлов леко се приведе напред и тялото му се отпусна, след като научи добрата новина. Но в очите на американеца имаше нещо… Някаква глухота, която показваше, че нещо друго не е наред.