Роджърс и Худ бяха спорили по този въпрос много пъти и директорът непрекъснато му напомняше, че техният правилник забранява авантюризма. Те са организация, която трябва да действа като полиция, казваше той, а не като вестникарска дружинка. Но за Роджърс правилникът бе нещо като музикална партитура. Може да се свири по нотите, но изпълнението на пиесата все пак подлежи и на интерпретацията на артиста. Във Виетнам той бе препрочитал много пъти „История на упадъка и падението на Римската империя“ от Едуард Гибънс и една от фразите на автора се бе превърнала в кредо на живота на Роджърс. Тя беше, че „най-благословеното нещо на този свят е независимостта“.
Запален от Гибънс и окъсаната книга на Джордж Патън „Войната, каквато я познах“, която бе получил от баща си, Роджърс бе отслужил двоен срок във Виетнам. После се беше върнал в Щатите и защитил докторска дисертация по история в университета „Темпъл“, след което бе изпратен в Германия, а после в Япония. В Персийския залив бе командвал моторизирана бригада и прекара известно време в Саудитска Арабия, преди да се върне в САЩ и да кандидатства за работа в Държавния департамент. Обаче президентът му предложи мястото на заместник-директор в оперативния център. Той не съжаляваше, че е приел. Беше ободряващо да знаеш, че се занимаваш с потушаването на кризисни ситуации по света. Още се наслаждаваше на успеха, постигнат наскоро в Северна Корея. Но не му харесваше да бъде втори, дори и след Пол Худ.
Компютърът бипна. Роджърс отиде до бюрото. Той натисна Контрол/А на клавиатурата, за да получи съобщението. Кръглото лице на Боб Хърбърт изпълни екрана, предавано по оптически влакна от камера, намираща се върху монитора му. Тридесет и осем годишният шеф на разузнаването изглеждаше изморен.
— Добро утро, Майк.
— Здрасти, Боб — усмихна се Роджърс. — Какво правиш тук в неделя?
— От снощи съм тук. Стивън Винс от НРС2 ми се обади у дома и аз дойдох. Не си ли прочел бележката ми?
— Още не. Какво има?
— Защо първо не си прегледаш електронната поща, а после да ми се обадиш? — отвърна с въпрос Боб. — В бележката са споменати всички часове, точните наименования и сателитното разузна…
— Защо просто не ми кажеш за какво се отнася? — Майк обхвана лицето си с ръка. „Електронни пощи, бипкания, видеоразговори. Как, по дяволите, се е променила шпионската работа, като се започне от непобедимия Натан Хейл3 и се стигне до филмовия герой на Дерек Флинт, който танцуваше в «Лебедово езеро»?“ Работата на разузнавача трябва да бъде изпълнена с физическо напрежение като правенето на любов, а не да прилича на електронно надничане под полите на жените.
— Добре, Майк. Ще ти разкажа. — Хърбърт говореше малко тревожно. — Ти иначе добре ли си?
— Да — отвърна Роджърс. — Само дето краят на двайсетия век малко ме изкарва от релсите.
— Какво искаш да кажеш?
Роджърс не си направи труда да отговори. Шефът по разузнаването беше добър човек, който бе заплатил скъпо за онова, което правеше. Бе загубил жена си и подвижността на краката си по време на бомбеното нападение над американското посолство в Бейрут през 1983 година. Но след доста силна първоначална съпротива даже Хърбърт беше започнал да се изкушава от компютри, сателити и оптически кабели. Той наричаше тази технологична триада „Божието око към света“.
— Ето какво имаме — започна Хърбърт. — Събитията са две и може да са свързани или не. Нали знаеш, че бяхме хванали микровълново излъчване откъм Нева в близост до Ермитажа в Санкт Петербург?
— Да — отвърна Роджърс.
— Първо ние решихме, че излъчването иде от телевизионното студио, което руснаците оборудват в Ермитажа, за да предават филми за произведенията на изкуството към училищата. Но моят специалист по телевизия е наблюдавал опитните предавания и каза, че те всички са в областта от 153 до 11 950 килохерца. А ние хванахме съвсем друга дължина на вълните откъм Нева.
— Значи телевизионното студио е прикритие за някаква друга дейност.
— Най-вероятно. Мислехме, че може да бъде нова охранителна система заради многото туристи, които руснаците очакват за тристагодишнината на града, но това също не съвпада.
— Че защо?
— Марта Макол се обади на една своя приятелка във финансовото министерство и ми намери информация за бюджетите на руските министерства на културата и на образованието. Там няма нито рубла за това телевизионно студио — продължи Хърбърт. — И така, ние започнахме да душим наоколо и открихме фондовете за студиото в бюджета на Министерството на вътрешните им работи.