„Май твърде дълго издавам книжки с фантастика и ужаси“ — помисли той.
Стана му студено. Почувства по-силен студ, отколкото закалената му лондонска кожа бе свикнала да понася. Но по-лошото бе, че започваше да си мисли, че е загубил напразно времето си този следобед. Откакто бе настроил уокмена си на вълната на монетата, бе чувал само разговори за спорт, жени, тъпи началници и движението на хора, работещи в телевизионно студио. Това изобщо не приличаше на нещо, което би могло да заинтересува МИ-6.
Той погледна реката, а после се обърна към Ермитажа. Музеят беше величествен с дванадесетте си бели колони зачервени от лъчите на залязващото слънце и бляскавите позлатени куполи. Автобусите с туристи започваха да си тръгват, дневната смяна музейни работници си отиваше, а нощната започваше да пристига. Местните жители, които бяха прекарали неделния си ден в музея, се запътваха към тролейбусните спирки или към близката станция на метрото, намираща се на Невски проспект. Скоро улиците и музеят щяха да опустеят.
Фийлдс-Хътън се надяваше, че Леонид е успял да му запази стая в хотел, защото на сутринта трябваше да се върне тук и да продължи наблюдението си. Беше убеден, че ако става нещо необичайно, то се извършва именно в телевизионното студио.
Англичанинът реши да се върне и да огледа залата още няколко минути, да види дали някой друг, освен работниците използва онзи вход в края на работния ден. Някой, когото би могъл да открие във фотокартотеката на МИ-6 — военен в цивилен костюм, държавен служител, чужд агент. Освен това точно преди и след пускането в действие на някой нов обект винаги има объркване и напрежение. Някой от работниците, които си тръгват, може да каже или направи нещо, което да му подскаже какво всъщност става там вътре.
Като затвори компютъра и изпъна изтръпналите си крака, той се изправи, извършвайки поредица незначителни движения. Фийлдс-Хътън изтупа панталоните си, разтърси рамене и като остави уокмена си включен, се запъти бързо към музея.
Вдясно от себе си видя двама млади, които тъкмо излизаха от музея, хванати за ръце, и тръгваха към реката. Той си помисли за Пеги. Не за първата им разходка, когато тя го въведе в шпионската дейност, а за онази само преди пет дни по брега на Темза. За пръв път те бяха говорили за женитба и Пеги бе споделила, че клони към положително решение. Естествено склонността на Пеги бе устойчива като наклонената кула в Пиза и можеше да мине цяла вечност, докато наистина се съгласи, но той бе готов да поеме този риск. Тя изобщо не приличаше на мечтаната някога от него личност за подобно мероприятие, но на него му харесваше много. Имаше ангелско лице и той беше убеден, че точно тя е жената, чието окончателно решение си заслужава да чака.
Фийлдс-Хътън се усмихна, когато една млада жена притича към реката, дърпана от териера си. Не знаеше, че в Русия я има тази английска порода кучета, макар напоследък на черния им пазар да се продаваше всичко отвсякъде, включително кучета, особено модни напоследък на Запад.
Жената беше облечена в анцуг и бейзболна шапка и носеше малка пластмасова бутилка с вода. Когато тя се приближи, той забеляза, че не е задъхана. Това изглеждаше странно, тъй като най-близките жилищни сгради бяха на повече от седемстотин метра и човек, който е претичал такова разстояние, не само би се задъхал, но трябваше и вече да се е изпотил. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката. Изведнъж кучето се освободи от каишката си. То се хвърли към него и преди господарката му да успее, да го спре, го захапа по глезена.
— О, извинявайте! — извика тя и стисна скимтящото куче подмишница.
— Няма нищо. — Той коленичи и запретна крачола на панталона си, за да види болезнената раничка. Остави компютъра си настрани и избърса кръвта от двата полукръга, образувани от зъбите на кучето.
Жената коленичи пред него, а лицето й изразяваше загриженост. С дясната си ръка тя държеше здраво разбеснелия се териер, а с лявата му протегна бутилката с вода.
— Това ще ви помогне.
— Благодаря, не трябва. — Фийлдс-Хътън гледаше как раничките се запълваха отново с кръв. Тук нещо не беше наред. Тя беше твърде разтревожена, твърде внимателна. А руснаците не бяха такива хора. Трябваше бързо да се маха оттук.