Преди Фийлдс-Хътън да успее да й попречи, жената изля от водата върху раната му. Кръвта потече надолу към чорапа, а Фийлдс-Хътън посегна да спре ръката й.
— Какво правите! — запротестира той, докато тя изсипваше цялото съдържание на бутилката върху раната му. — Госпожице, моля ви…
Той се изправи. Тогава тя също се надигна и започна да се отдалечава назад. Изражението й вече не беше разтревожено. Лицето й беше като каменно. Даже кучето беше млъкнало. Съмненията на Фийлдс-Хътън се превърнаха в ужасяваща реалност, когато болката започна да изчезва заедно с усещането за самия крак…
— Коя сте вие? — попита той, а изтръпването се изкачваше все по-нагоре по крака му и започваше да му се вие свят. — Какво ми направихте?
Жената не отговори. Нямаше нужда. Фийлдс-Хътън разбра, че е отровен с бързо действащ химикал. Когато му се зави свят, той помисли за Леонид и се наведе, за да прибере компютъра си. Падна, грабна го, изправи се отново и се заклати към реката. Когато започна да не усеща краката си изобщо, той се опита да пълзи напред, да остане в съзнание. Искаше да остане жив достатъчно дълго, за да успее да хвърли компютъра в Нева. Но и ръцете му бяха загубили чувствителността си, раменете му натежаха и той падна по очи.
Последното нещо, което Фийлдс-Хътън видя, беше позлатената от слънчевите лъчи река, която течеше само на няколко метра от него. А последното, което чу, беше гласът на жената:
— Сбогом.
И последното, за което успя да помисли, беше как Пеги ще плаче, когато директорът Хубърт й каже, че любовникът й е бил убит при изпълнение на мисия в Санкт Петербург.
Главата на Фийлдс-Хътън бавно се отметна встрани, когато невропаралитичната течност, проникнала в кръвта, спря сърцето му.
9.
Неделя, 9:00 часа вечерта, Белгород, на руско-украинската граница
Вертолетът „Камов КА-26“ с радиален двигател кацна върху ярко осветената ивица земя, а витлата му вдигнаха вихрушка от прах и я завъртяха в неописуем танц. Докато войниците притичат и да започнат да разтоварват сандъците с комуникационно оборудване, вътрешният министър Догин слезе от машината. Като прикрепяше с една ръка меката си шапка, а с другата яката на палтото си, той се наведе и бързо се отдалечи от вертолета.
Догин винаги бе обичал временните бази като тази — гола поляна, превърната за една нощ в действащ команден център, със следи от ботуши в размекнатата пръст и прашен въздух с мирис на дизелово гориво.
Лагерът бе построен по подобие на планинските бази в Афганистан от последните дни на войната. Вдясно на около един километър се намираха подредени в редици големи палатки за по дванадесет войници всяка. Редовете бяха от по дванадесет палатки и достигаха чак до далечните хълмове. Зад тях, в северния и южен ъгъл на лагера, имаше бойни места за стрелци и землянки. В случай на война тези позиции щяха да бъдат използвани за защита на базата от партизански атаки. Отляво, където нямаше хълмове, стояха редици танкове, бронетранспортьори и хеликоптери. Там се намираха и столовата, душове в брезентови кабини, мястото за събиране на отпадъци, медицинският център и складовете. Дори и през нощта там кипеше живот.
По-нататък в далечината, право напред, Догин видя безупречните очертания на витловия ПС-89 моноплан, който принадлежеше на Дмитрий Шович. Пазеха го двама мъже с бойни автомати. Пилотът седеше на мястото си в готовност да излети, щом му заповядат.
Когато погледна самолета, министърът на вътрешните работи потръпна. Онова, което досега беше само въпрос на разговори, щеше да се превърне в реалност. Хората и техниката тук, както и оборудването, което беше на път, щяха да му помогнат. За да получи парите, които са му необходими, и да поправи провала си в изборите, той бе на път да сключи договор с дявола. Само се надяваше Косигин да е прав, че когато му дойде времето, ще успеят да се измъкнат от този договор.
До складовете имаше още три палатки: метеорологичен център с поставени отпред уреди, свързани с компютрите вътре, комуникационен център с две сателитни антени — едната насочена на северозапад, а другата на югоизток — и команден пункт.
Генерал Михаил Косигин стоеше пред последната палатка с широко разкрачени крака, ръце, поставени зад гърба, и твърдо вдигната глава. Зад него вдясно ординарецът бе вдигнал ръка до шапката си за поздрав.
Въпреки че вятърът брулеше силно и развяваше края на куртката, панталоните на генерала и платнището на палатката, Косигин като че ли не го забелязваше. От стоманено черните очи до хлътналите бузи и дълбокия белег, който ги прорязваше в диагонал, близо метър и деветдесет сантиметра високият генерал беше олицетворение на твърд и верен казашки предводител.