— Добре дошъл, Николай Павлович — каза генералът. — Радвам се да те видя! — Косигин говореше високо, но гласът му бе заглушен от бръмченето на вертолета.
Догин разтърси ръката му:
— И аз се радвам да те видя, Михаил Андреевич.
— Наистина ли? Тогава защо гледаш толкова сърдито?
— Не съм сърдит. Разтревожен съм.
— Ах, великият ум винаги е зает. Като Троцки в изгнание.
Догин го погледна накриво.
— Не бих казал, че метафората ти ми харесва. Аз никога не бих се противопоставил на Сталин и се надявам, че няма да свърша заклан.
Очите на Догин не се отделяха от погледа на Косигин. Генералът бе приятен и невероятно уравновесен човек. Беше двукратен олимпийски шампион по стрелба с пистолет — резултат от младите години, прекарани в полувоенизираната организация на ДОСО — Доброволна организация за съдействие на отбраната — в която младежите се обучаваха на спортни и военни умения. В резултат на това неговото израстване в армията бе бързо и бляскаво, макар и недостатъчно, за да удовлетвори невероятно високите му амбиции. Догин беше сигурен, че сега може да има доверие в генерала. Косигин се нуждаеше от министъра, за да може да властва над сегашните си началници, когато се установи новият порядък. Ами после? Е, „после“ с хора като Косигин винаги беше проблем…
Косигин се усмихна:
— Не се бой. Тук няма убийци. Само съюзници. Съюзници, които са готови да направят нещо, но… — Усмивката му стана по-широка. — Но съюзници, които са готови както винаги да служат на министъра си.
— И на неговия генерал — добави Догин.
— Естествено. — Косигин се усмихна и като се обърна, посочи с ръка към палатката си.
Когато влезе, Догин видя третия член на странния триумвират: Дмитрий Шович. Гангстерът беше седнал на един от трите сгъваеми стола, подредени около малката зелена метална маса.
Шович се надигна, когато Догин влезе.
— Здравей, приятелю — каза той тихо.
Догин не можа да се насили да го нарече така.
— Здравей, Дмитрий. — Той кимна и се вгледа в продълговатите светлокафяви очи на другия. Те бяха студени, тези очи, и изглеждаха още по-хладни от това, че бяха скрити под яркорусите коса и вежди. Продълговатото лице на Шович беше невъзмутимо, а кожата му неестествено гладка. Догин бе чел, че Шович се бил подложил на химически пилинг, за да премахне неприятните следи от деветгодишния си престой в сибирския затвор.
Шович седна, но очите му не се отделяха от новодошлия.
— Нещо не си весел, министре.
— Виждаш ли, Николай Павлович? — намеси се генерал Косигин. — Всички го забелязват. — Той завъртя стола си, яхна го и насочи към Догин пръста си като пистолет. — Ако не беше толкова сериозен, може би сега ние нямаше да сме тук. Нова Русия харесва лидери, които могат да се усмихват и да пият, а не някой, който изглежда като че ли носи тежестта на целия свят върху раменете си.
Догин разкопча палтото си и седна на свободния стол. Върху масата имаше табличка с чаши за чай, чайник и бутилка водка. Той си наля чай.
— Нова Русия последва един шут, който ще я кара до разруха чрез смях и пиянство.
— Звучи като виц — забеляза Косигин. — Но руснаците никога не са знаели какво е добро за тях. За щастие нас ни има и сме се събрали тук, за да им го покажем. Виждаш ли колко сме благородни.
Шович скръсти ръце върху масата.
— Генерале, аз не съм благороден и не ме интересува спасението на Русия. Русия ме изпрати в ада за цели девет години, преди да бъда освободен от общата амнистия на Горбачов. Аз се интересувам само от предложенията, за които разговаряхме преди. Приемливи ли са те и за двама ви?
— Да — отговори генералът.
Студените очи на гангстера се изместиха към Догин.
— И вместо теб ли отговаря той, министре?
Министърът на вътрешните работи сипа лъжичка захар в чая си. За пет години след освобождаването си от обикновен бандит Шович бе се превърнал във всепризнат лидер на световна престъпна армия, включваща 100 000 души в Русия, Европа, Съединените щати, Япония и по целия свят, повечето от които бяха приети в нея по древния обичай на престъпниците — след като са доказали лоялността си с убийство.