Все още застанал до вратата, Ахо се обади:
— Е, след като вече се запознахте, може би ще пожелаете да се заемем с работа.
Пеги кимна.
— Когато стигнете на пристанището, паролата ви за качване в лодката ще бъде „какво прекрасно туловище“. Отговорът е: „и красива муцуна“. Аз вече обясних как ще стигнете до миниатюрната подводница на госпожица Джеймс. Дал съм й пари и руските униформи, които ще облечете. — Ахо се усмихна. — Ние тук имаме повече и по-добре ушити униформи от самите руснаци. — Той извади от вътрешния си джоб запечатан плик, и го подаде на Джордж. — Това са документите, които удостоверяват, че вие сте главен бордови старшина Евгений Глебов и главен матрос Ада Лундвер от руския военен флот. Вие, госпожице Джеймс, сте матрос, занимаващ се с картографиране на бреговата линия и определянето на местата за поставяне на шамандури. Това означава, че ако някой ви види, ще трябва да изглежда, сякаш вие се подчинявате на заповедите на редник Джордж.
— Той не знае руски — възрази тя. — Как ще ми говори?
— Имате деветдесетминутно пътуване с лодка и десет часа в подводницата. Ще го научите на най-необходимото. — Ахо постави шапката на главата си. — Мисля, че това е всичко. Някакви въпроси?
— Не, господине — каза Джордж.
Пеги поклати глава.
— Добре тогава. Успех.
Джордж вдигна тежката раница с нещата си и се запъти след майор Ахо, който отвори вратата, излезе в коридора и я затръшна след себе си.
Джордж едва се спря, за да не се блъсне във вратата.
— Офицери! — въздъхна ядосано той и посегна към дръжката.
— Недей! — изръмжа Пеги.
Джордж се обърна.
— Какво?
— Остави си раницата. Ние с теб още не отиваме никъде.
— Какво значи това?
Тя взе в ръка един фотоапарат от шкафа зад себе си.
— Усмихни се.
Когато майор Ахо излезе от сградата, до спокойните води на южния кей стоеше жена с куче и го наблюдаваше. Валя бе пристигнала с велосипед от апартамента на дългогодишния им резидент в Хелзинки — пенсиониран финландски полицай. Бе подпряла колелото до високия стълб наблизо, а самата тя се отдалечи от осветеното място. Когато бе добре скрита в тъмното, тя закачи кучето на каишката му. Хапливият териер, който бе използвала в Санкт Петербург за английския шпионин, бе заменен от по-миловиден и спокоен кокер шпаньол. Тук нямаше нужда да отстранява никого: задачата й беше само да наблюдава и да докладва на полковник Рузки.
За оперативния център не беше трудно да проследи самолета от Съединените щати, а още по-лесно бе да се наблюдават майор Ахо и американският му приятел, след като напуснаха летището. Сега шофьорът й чакаше скрит на „Канавакату“ до високия, величествен храм „Успенски събор“, а тя наблюдаваше действията на финландския офицер и неговия шпионин.
„Двамата му шпиони.“ Тя забеляза, че към Ахо се присъединиха двама души, когато той тръгна към колата си.
Когато се увери, че ще се качат, Валя дръпна каишката и кучето започна да лае силно. Два пъти, после пак два пъти и още два.
— Рути! — извика Валя и дръпна каишката още веднъж. Добре обученото куче замлъкна.
Майор Ахо се огледа, очевидно не видя никого в тъмнината и седна на предната седалка, докато останалите двама се настаниха отзад. Зад тях рускинята видя волвото на партньора си, което зави към булеварда след сигнала, подаден от кучето. Бяха се разбрали предварително, че той ще проследи колата, за да види къде отива, а после ще се върне за нея. Тя искаше да остане още известно време тук, за да бъде сигурна, че никой друг няма да се измъкне от това крило на двореца. След като бяха загубили двама от агентите си, те можеше да вземат извънредни мерки за сигурност на следващите. Някои страни правеха така по принцип. Преди пет години, когато едва беше постъпила в разузнаването, нейният началник бе заблуден от фалшива операция на англичаните, с която те бяха прикрили истинската. След като го бяха уволнили, той се самоуби. Но Валя Сапарова нямаше намерение да позволи да й се случи подобно нещо.
Тя продължи да се мотае пред стълбите на кея, заслушана в тихия шум, с който спокойните вълни обливаха камъните. Наблюдаваше редките коли и още по-редките минувачи по улицата.