Гъстите мустаци и вежди обикновено придаваха на овалното лице на Жанин бащинско, даже добродушно изражение. Но сега тъмнокафявите му очи излъчваха искри, а малката му уста бе здраво стисната и устните му трепереха.
Той се обърна към секретарката си Лариса Шакурова — брюнетка на средна възраст, елегантно облечена във вносен делови костюм. Каза й да го свърже по телефона с генерал Косигин. Тя обаче успя да стигне само до генерал Леонид Сарин — главен офицер за връзка на групата за въздушни и танкови операции. Той я информира, че генерал Косигин е наложил строго радиомълчание за времето на придвижването, което щяло да бъде вдигнато, когато войските бъдат разположени по местата си.
— Генерал Сарин — каза секретарката, — търси го президентът.
— Тогава той ще разбере необходимостта от секретност при спазването на договора за съвместна отбрана с една от братските републики от общността — отговори генералът.
След това той се извини с необходимостта да изпълнява задълженията си и затвори, като остави президента и секретарката му заслушани в тихото ръмжене на двигателя на автомобила.
Когато тъмните пики на кремълските кули се появиха на фона на нощното небе и гъстите сиви облаци, Жанин се загледа към тях през затъмненото бронирано стъкло на колата си.
— Като млад бях успял да се сдобия с екземпляр от книгата на Светлана Алилуева за нейния баща Сталин — каза той, като дишаше дълбоко, за да се успокои. — Спомняш ли си я?
— Да — отговори Лариса. — Беше забранена дълги години.
— Така е. Въпреки че беше критична и култът вече отдавна беше разобличен. Тогава ме впечатли нещо, което тя беше писала там за Сталин. Казваше, че към края на тридесетте години имала чувството, че той е започнал да страда от мания за преследване. Виждал навсякъде врагове. По онова време е направил „чистка“ на над петдесет хиляди офицери. Убил е повече руски офицери, отколкото германците през цялата война. — Той пое дъх и го изпусна бавно. — Плаши ме, Лариса, мисълта, че той може и да не е бил чак толкова луд или параноик, за какъвто са го мислили…
Жената го потупа успокоително по ръката, докато черната лимузина завиваше от проспект „Калинин“ към северозападната страна на Кремъл и Троицката врата.
38.
Вторник, 3:05 часа сутринта, над Баренцово море
Самолетът Ил-76Т кацна в Хелзинки малко преди полунощ и екипът на „Защитник“, камуфлажните облекла и оборудване за зимни условия и целият им арсенал бяха натоварени след около десет минути. Арсеналът им се състоеше от четири денка с размери малко повече от метър по дължина, ширина и височина, съдържащи оръжия и експлозиви, въжета и куки, газови маски и медицински принадлежности. Половин час след като се бяха качили на борда, самолетът беше презареден и излетя.
Първоначалната фаза на полета поведе самолета на североизток над Финландия, после на изток над Баренцово море и в другата часова зона ниско над Арктическия океан, докато стигне северната брегова линия на Русия.
Очите на подполковник Скуайърс бяха затворени, но той не спеше. Знаеше, че това е досаден навик — не можеше да заспи, когато не знаеше къде отива и защо. Сигурно щяха да последват нови инструкции от оперативния център, щом като бързо се приближаваха към крайната точка на полета, носещ ги към Баренцово и Печорско море. И все пак беше неприятно да няма възможност да се съсредоточи върху целта си. При пресичането на Атлантика той бе в състояние да се концентрира върху мисията в Санкт Петербург. Сега тя обаче беше в ръцете на редник Джордж и Скуайърс нямаше какво да прави. А когато се намираше в такова състояние, офицерът винаги играеше на една игра, за да предпази ума си от спомена за съпругата и сина си и от мисълта какво ли биха правили те, ако не се върне.
Това беше играта „за какво съм тук“, в която той се спираше на една-две думи, задълбочаваше се в себе си и се опитваше да разбере защо толкова дяволски много обича да бъде „защитник“.
Когато я игра за първи път, беше на път за Кейп Канаверал, където трябваше да се опита да открие кой е заложил бомба на борда на космическата совалка. Тогава бе решил, че е в екипа, за да защитава Америка. Не само защото я смяташе за най-хубавото място на света, а заради енергичността и идеите на народа й, които мотивираха всички хора. Скуайърс беше убеден, че ако тях ги нямаше, планетата би се превърнала в бойно поле за диктатори, а не в отделни автономни държави, които да се съревновават мирно помежду си и по този начин да градят прогреса.