Втория път се запита доколко обича този начин на живот с непрекъснато напрежение и предизвикателство. Много, трябваше да си признае. Много повече, отколкото когато играеше футбол, защото залогът и за него, и за народа му беше твърде висок. Но нямаше чувството да измъчва вярата, уменията и възможностите си, за да застане лице в лице с обстоятелства, които биха накарали повечето хора да се смразят, да се отдръпнат или поне да помислят още веднъж, преди да тръгнат напред.
Днес, докато се чудеше кога, по дяволите, ще се обадят Майк Роджърс или Боб Хърбърт, той мислеше за нещо, което го бе попитала психоложката на оперативния център Лиз Гордън, когато разговаря с него за пръв път при кандидатстването му за командирския пост.
„Какво мислите за споделения страх?“ — бе попитала тя.
Той бе отвърнал, че страхът и смелостта са качества, които съществуват във всяка личност и че добрият екип и особено добрият командир трябва да може да регулира съотношението им така, че страхът да е минимален, а смелостта максимална.
„Това е за страха — бе казала Лиз. — А аз попитах за споделения страх. Помислете по този въпрос.“
Той бе помислил, а после бе казал: „Предполагам, че споделяме страха си, защото той е предизвикан от нещо, което заплашва всички ни, за разлика от смелостта, която е нещо индивидуално“.
Бе отговорил наивно, но Лиз не беше настояла за по-задълбочен отговор. Сега, след три мисии, Скуайърс бе започнал да разбира, че „споделеният страх“ не е за пренебрегване. Това беше една система на взаимно поддържане, която превръщаше хората от разпръснати интереси и интелекти в един взаимно свързан организъм. Точно той създаваше неразривната връзка между екипажа на бомбардировачите през Втората световна война или правеше единен полицейския екип, или караше елитната част командоси да се чувстват по-близки, отколкото биха могли да бъдат даже съпрузи. Това беше, което правеше цялото по-голямо от сбора на отделните му части.
Така както патриотизмът и доблестта, споделеният страх сплотяваше „Защитник“.
Тъкмо привършваше тази си мисъл, когато Майк Роджърс се обади по секретната сателитна линия. Скуайърс веднага се откъсна от мислите си и беше „на линия“, както обичаше да казва старият му футболен треньор.
— Чарли — каза Роджърс, — извинявай, че толкова дълго не ти се обадих. Съставяхме плана за играта ти. Но този път изпълнението наистина ще трябва да бъде като за „Световната купа“. След малко повече от единадесет часа, след като сте стояли извън руското въздушно пространство до последния възможен момент, твоят екип ще се спусне с парашути в една точка в Русия малко на запад от Хабаровск. Боб дава на пилота ви плана на полета и координатите. Надяваме се, че този Ил-76Т ще му осигури достатъчно време да влезе и излезе, преди руската въздушна отбрана да разбере, че самолетът не е техен. Вашата цел е влак, състоящ се от локомотив и четири вагона, който се движи по Транссибирската жп магистрала. Ако товарът е наркотици, валута, злато или оръжия, вие трябва да го унищожите. Ако оръжията са ядрени, вземете доказателства и ако можете, ги обезвредете. Сержант Грей е обучен за такава работа. Е, имаш ли някакви въпроси?
— Да, сър. Ако това има връзка с Ермитажа, те могат да пренасят произведения на изкуството. Да не искате да взривим картини на Реноар или Ван Гог?
Отговорът се забави за миг.
— Не. В такъв случай ще ги фотографирате и ще откачите вагоните от локомотива.
— Слушам.
Роджърс продължи:
— Целта ви е около тридесетметрова височина, от която се вижда линията. Точните топографски карти ще бъдат изпратени в компютъра ти. Ще се приземите и ще изчакате влака. Избрахме този район, защото има дървета и скали, които можете да използвате, за да блокирате железопътната линия. Предпочитаме това вместо използването на експлозиви, при което би могло да има жертви. Ако влакът се движи по разписание, ще имате само около час преди пристигането му. Ако закъснява, ще се наложи да го изчакате. Трябва да го задържите на всяка цена, макар че сте длъжни да положите всякакви усилия да не раните нито един от руските войници.