Но сградата с цвят на слонова кост не беше само остарял паметник на студената война. Сега тревните площи наоколо й бяха по-чисти и около непавираните пътечки, по които по-рано се разхождаха войници, цъфтяха градинки. От всичките й страни бяха издигнати бетонени поставки за цветя и до сградата не можеше да се приближи някоя кола бомба например. А хората, които работеха сега тук, не пристигаха с джипове или камиони, а с луксозни лимузини, волво и понякога даже СААБ и БМВ.
Седемдесет и осемте души бяха наети на работа от Центъра за овладяване на кризисни ситуации. Това бяха тактици, генерали, дипломати, аналитици, психолози, експерти по разузнаване, еколози, юристи и дори специалисти по манипулиране на медии и лекари вирусолози. ЦОКС използваше още четиридесет и двама служители по поддръжката заедно с Министерството на отбраната и ЦРУ и командваше дванадесетчленен екип за тактически атаки, известен под името „Защитник“, базиран в близката академия на ФБР в Куантико.
Разходите на ЦОКС не приличаха на ничии други в цялата история на Съединените щати. За двегодишен период групата бе похарчила над 100 милиона долара за оборудване и високотехнологични модификации, като превърна бившата чакалня в оперативен център, предназначен за връзка между Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност, Белия дом, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Военното разузнаване, Националната разузнавателна служба и Центъра за анализ на разузнавателната информация. Но след един труден период от шест месеца, през които се справяше както с вътрешните, така и с международните кризисни ситуации, „оперативният център“, както беше наричан фамилиарно, доби равнопоставеност с тези агенции, а впоследствие и нещо много повече. Директорът Пол Худ се отчиташе лично на президента Майкъл Лорънс, а онова, което бе създадено като информационно звено с група за бързо реагиране, вече доби едноличната възможност да наблюдава, да започва и да ръководи самостоятелни операции по целия свят.
Това беше уникална смесица от възрастни професионалисти, които се занимаваха методически и лично с набирането на агенти за разузнаването си, и млади момчета, които отговаряха за авангардната техника и грубиянските удари. А цялата тази бродерия се изработваше под ръководството на Пол Худ. Въпреки че Худ изобщо не беше светец, неговата самоотверженост бе накарала колегите му да го нарекат „Папа“ Пол. Той бе абсолютно честен, въпреки че по времето на Рейгън е бил преуспяващ банкер. Също така беше и изключително незабележим, въпреки че е бил кмет на Лос Анджелис цели две години. Худ непрекъснато обучаваше екипа си на новото изкуство за овладяване на кризисни ситуации. В това той виждаше алтернативата на традиционната реакция на Вашингтон, която клонеше към бездействие или открита война. В Лос Анджелис за пръв път бе употребил изкуството да разделя проблемите на управляеми части и да предоставя всяка от тях за решаване на професионалисти, които поддържат тесни връзки помежду си. За Лос Анджелис този опит се бе оказал успешен и тук също се получаваше, въпреки че не съответстваше на преобладаващата практика във Вашингтон, която държеше на формулата „аз командвам тук“.
Вторият човек след него, Майк Роджърс, веднъж му беше казал, че може би тук ще имат повече съветници, отколкото където ида било по света, след като всички шефове на бюра, агенции и изборни длъжностни лица виждат в начина на управление на оперативния център заплаха за собствения си стил на работа. И много от тях няма да престанат да се опитват да омаловажат ефективността на центъра.
„Вашингтонците са като зомбита — бе казал Роджърс. — Те успяват да възкръснат отново след политическата си смърт, щом времената се променят. Като Никсън и Джими Картър. В резултат на това разните съперници не само се опитват да си провалят взаимно кариерите. Те просто съсипват живота на противника си. И ако това им се види недостатъчно, се насочват към семейството и приятелите.“
Но на Худ не му пукаше. Неговата задача беше да следи за сигурността на Съединените щати, а не да повишава репутацията на оперативния център или служителите в него. И той гледаше на работата си наистина много сериозно. Също така вярваше, че ако вършат работата си така както трябва, „съперниците“ им няма да имат за какво да се хванат.