Ако обаче самолетът имаше намерение да пресрещне влака, тогава щеше да е необходимо да прелети над руска територия. А за тази цел трябваше да прекара колкото е възможно по-малко време в руското въздушно пространство. Това означаваше приближаване откъм изток, което щеше да даде на сина му от десет до четиринадесет часа, за да се подготви за срещата.
И въпреки това беше опасно да се подценява онзи, който ръководеше полета на 76Т, а пък и въпросът си оставаше без отговор. Кой се интересуваше от този товар?
Въпреки многопластовата активност, която се развиваше в момента, Орлов знаеше, че трябва да открие защо товарът е чак толкова важен. И знаеше само един начин да го направи…
40.
Вторник, 10:09 часа сутринта, Усурийск
Старият парен локомотив отпреди войната беше с ръждясал котел, грубо оребрена скара и комин, почернял от десетилетия натрупвани сажди. Тендерът беше пълен с въглища. Кабината беше изпълнена не само с въглищен прах, а и със спомени от предишни пътешествия по цялата територия на Русия. Имаше парчета сухи листа от горите на Иркутск, пясък от туркестанските пустини, нефтени петна от полята в Усинск.
Тук витаеха и духове. Сенките на безбройните машинисти, които бяха управлявали локомотива, и огняри, пълнили пещта му с въглища. Лейтенант Никита Орлов можеше да види следите им върху излъсканата дървена дръжка за управление, изцапана от ръцете им през годините, върху металния под на кабината, изтъркан от грубите подметки на обувки и ботуши. Когато погледнеше през прозореца, можеше да си представи селяните, които са гледали този локомотив, замислени и учудени, възхитени от факта, че „най-после железницата дойде и в Сибир“. Безкрайните пътешествия с волски коли или коне по Великия пощенски път бяха останали в миналото. Сега стотици малки селища бяха свързани от железен, а не кален път.
Обаче историята беше едно, а спешността съвсем друго нещо. Орлов би предпочел дизелов локомотив пред тази реликва, но от Владивосток успяха да осигурят само нея. И от малкия опит, който имаше, Орлов бе научил поне едно за управлението и армията: една кола, влак или самолет в наличност са по-добре от нищо. Когато вече имаш нещо подръка, винаги можеш да потърсиш и по-добро.
Локомотивът всъщност не беше лош. Въпреки шестдесетте години, прекарани по пътищата, той беше в сравнително добро състояние. Главният и свързващият вал бяха здрави, колелата и цилиндрите — подновени. Освен тендера за въглища той дърпаше още два вагона и фургон. Движеше се с добра скорост от над шестдесет километра в час под гъстия сняг. При тази скорост и двамата войници, които работеха на смени като огняри, лейтенант Орлов очакваше да излязат от района на бурята след около шестнадесет или седемнадесет часа. Според заместника му и радиооператор ефрейтор Фьодоров тогава щяха да се намират някъде между Хабаровск и Бира.
Никита и русият с бебешко лице Фьодоров седяха в двата срещуположни края на дървената маса в първия вагон. Една трета от дървените сандъци бяха подредени под формата на пирамида в шест реда в другия край на вагона. Вратата на вагона откъм дясната страна беше отворена и там се намираше параболичната приемателна антена. От нея към квадратното куфарче с телефона водеха два кабела, а самият апарат бе поставен върху одеяло на пода. Фьодоров бе опънал един чаршаф зад антената, за да предпази помещението от навяващия отвън сняг. Трябваше да става почти на всеки две минути, за да чисти чинията на самата антена.
Двамата мъже бяха облечени в тежки бели зимни кожуси и ботуши. Ръкавиците им и един фенер бяха поставени на масата пред тях. Никита пушеше ръчно свита цигара и държеше дланите си близо до фенера. Фьодоров работеше със захранван с батерии преносим компютър. За да могат да се чуват през шума на тракащите колела и бурята, двамата трябваше да викат.
— За да се пренесе товара до най-близкото място, където би могъл да кацне самолет, ще са нужни три курса на Ми-8. Разстоянието е около осемдесет километра — каза Фьодоров, докато изучаваше картата върху екрана. Той обърна компютъра, за да може офицерът да погледне екрана. — Това е тук, на северозапад от река Амур.
Никита погледна екрана и гъстите му черни вежди се смръщиха замислено:
— Трябваше да ни дадат самолет, това е. Още не мога да разбера паниката във Владивосток и защо нямаше в наличност никакво друго транспортно средство, освен този влак.