— Може би сме във война — пошегува се Фьодоров. — А пък никой не се е сетил да ни каже.
Телефонът бипна тихо. Фьодоров се наведе и вдигна слушалката, като запуши с длан другото си ухо, за да може да чува по-добре. След миг той премести фенера настрани и подаде черния приемник на Никита:
— Обаждат се от Корсаков. Препредават разговор с генерал Орлов. — Фьодоров говореше с широко отворени очи и следа от благоговение в гласа.
С каменно изражение Никита взе слушалката и извика:
— Слушам.
— Чуваш ли ме? — попита генералът.
— Едвам! Ако говорите по-високо…
Генерал Орлов заговори бавно и разчленено:
— Никита, смятаме, че един Ил-76, принадлежащ на чужда държава, може да се опита да пресрещне твоя влак късно тази нощ. Опитваме се да определим кой или какво се намира на борда му, но за да направим това, ми е необходимо да знам какво съдържа товарът ти.
Погледът на Никита се премести от масата към сандъците. Не можеше да разбере защо баща му просто не попита офицера, който е натоварен с провеждането на тази операция.
— Капитан Льошев не ме е информирал за това — каза Никита.
— Тогава бих искал ти да отвориш един от сандъците. Записвам заповедта си в дневника и ти няма да носиш отговорност за преглеждането на товара.
Никита още гледаше сандъците. Той също беше любопитен да узнае съдържанието им и затова, след като повтори заповедта, каза на баща си да чака на телефона.
Той подаде слушалката на Фьодоров, сложи ръкавиците си и пресече вагона към сандъците. Свали лопатата от куката на стената, пъхна острата й част под една от дъските и като сложи крак върху дръжката, натисна силно. Капакът на сандъка изскърца и се повдигна.
— Ефрейтор, донеси фенера.
Фьодоров притича и когато оранжевият кръг светлина падна върху сандъка, те видяха пачките американски стодоларови банкноти, опаковани с бели хартиени ленти и подредени внимателно в правилни купчини.
Никита свали капака и го натисна с ботуша си. Нареди на Фьодоров да отвори друг сандък, после пресече клатушкащия се вагон, отиде до масата и вдигна слушалката:
— Сандъците са пълни с пари, татко — извика той. — Американска валута.
— И тук също! — изкрещя Фьодоров. — Американски долари.
— Изглежда всички сандъци съдържат пари — каза Никита.
— Пари за нова революция — измърмори генерал Орлов.
Никита запуши свободното си ухо с длан, за да чува по-добре:
— Моля?
Генералът заговори:
— Корсаков каза ли ти за Украйна?
— Не, нищо не са ми казвали.
Докато генерал Орлов го осведомяваше набързо за придвижването на армиите на генерал Косигин, Никита почувства, че се ядосва все по-силно. Не беше само защото се чувстваше откъснат от истинските военни действия. Никита не знаеше дали баща му и генерал Косигин са се срещали в миналото, макар да беше сигурен, че по въпроса за нашествието са на противоположни мнения. И това за него представляваше проблем, защото той по-скоро би подкрепил динамичния и амбициозен генерал Косигин, отколкото носителя на високи отличия летец-изпитател… Онзи, който си спомняше, че има син, само когато Никита го ядосаше.
Когато баща му завърши, младият офицер се обади:
— Може ли да говоря открито?
Искането му беше крайно необичайно. В руската армия дори и когато говореха неофициално на някой командир или началник, това не беше приемлива форма на обръщение. Отговорът на всеки въпрос беше не просто „да“ или „не“, а „тъй вярно“ или „съвсем не“.
— Да, разбира се.
— Затова ли ме изпрати да придружавам този товар? — попита Никита. — За да ме държиш настрани от фронта?
— Когато ти се обадих първия път, синко, нямаше никакъв фронт.
— Но ти си знаел, че ще има. Трябвало е да го знаеш. В базата чухме, че на мястото, където работиш сега, не може да има никакви изненади.
— Онова, което вие чувате, е агонията на пропагандната машина — отговори генерал Орлов. — Операцията изненада много от висшите военни, включително и мен. И докато не разбера нещо повече за цялата тази работа, не искам парите да напускат влака.
— Ами ако генерал Косигин има намерение да ги използва, за да подкупи местните украински ръководители? — попита Никита. — Забавянето на парите може да струва живота на много руски войници.