Тя желаеше той да е адмирал Нейсмит, очевидно по-ценният от двата клона.
— Какво ще стане, ако аз съм другият клон? — Той впери поглед в ръцете си. Те си бяха просто неговите ръце. Там нямаше никакви сведения.
— Трябва да бъдете откупен.
— От кого? — От спасител? Или той просто беше стока? Имаше ли някакъв избор. Роан гледаше неспокойно. — Каква полза имате от мен, щом не мога да си спомня кой съм?
— Изобщо никаква, дребосъче. — Тъмните й очи за момент блеснаха като мъниста от обсидиан.
Тази жена беше преживяла почти едно столетие в Джексън Хол. Не трябваше да подценява нейната коравосърдечност само заради един чудноват предразсъдък относно трансплантирането на мозък в клон.
Свършиха с чая и се оттеглиха в стаята на Роан.
— От всичко това какво ти изглежда познато? — попита Роан загрижена, когато останаха сами на малкото й канапе.
— Всичко — каза той силно объркан. — И все пак… Лили, изглежда, мисли, че аз мога да ви отмъкна като някой магьосник. Но дори и да съм адмирал Нейсмит, не мога да си спомня как съм го правил.
— Шшт — опита се да го успокои тя. — Ти си готов за каскади на паметта, кълна се. Почти виждам как започва. През последните няколко дни говорът ти се подобри неимоверно много.
— Е, след терапевтичните целувки… — Той се усмихна и комплиментът му донесе още малко терапия. Когато се изправи да си поеме дъх, той каза: — Няма да мога да си спомня това, ако аз не съм другият. Аз помня Гален. Земята. Една къща в Лондон… но как се казва клонът?
— Ние не знаем — каза тя и когато той раздразнен сграбчи ръцете й, добави: — Наистина не знаем.
— Адмирал Нейсмит… не би трябвало да бъде Майлс Нейсмит. Той би трябвало да бъде Марк Пиер Воркосиган. — Откъде, по дяволите, знаеше това? Марк Пиер. Пьотър Пиер. Питър, Петър, Петър плет плете, през три пръта преплита… Една подигравка от тълпата, която беше изкарала от кожата му един стар човек и той трябваше да бъде обуздан от… образът му се изплъзна. „Дядо?“ — Ако създаденият от Барапутра клон е третият син, той би могъл да бъде назован по някакъв начин. — Нещо не беше наред.
Опита се да си представи детството на адмирал Нейсмит като секретен сетагандански проект. Неговото детство? Трябваше да е изключително, ако не беше избягал на осемнайсетгодишна възраст или по-малък, но пък се беше изплъзнал от сетаганданското разузнаване и само за една година беше направил огромно състояние. Не можеше да си спомни нищо такова от своята младост. Пълен мрак.
— Какво ще правите с мен, ако не съм адмирал Нейсмит? Ще ме държите като домашно животно? Докога?
Роан сви неспокойно устни.
— Ако ти си клонът, създаден в Барапутра… ще трябва да намериш начин да се измъкнеш от Джексън Хол. Нападението на дендариите направо съсипа щаба на Ваза Луиджи. Той има да си отмъщава за пролятата кръв, плюс за материалните щети. И за наранената гордост. Ако се окаже така… аз ще се опитам да те измъкна.
— Ти? Или всички вие?
— Аз никога не вървя срещу групата. — Тя стана и закрачи из дневната си. — Все пак аз живях една година на Ескобар сама, когато бях на квалификация по криомедицина. Често съм се чудела… как ли се чувства човек като една втора от двойка. Вместо една четирийсета от група. Ще се чувствам ли по-голяма?
— Беше ли по-голяма, когато беше на Ескобар съвсем сама?
— Не зная. Това е глупаво сравнение. И все пак… човек не може да не мисли за Лотус.
— Лотус. Баронеса Барапутра? Онази, който е напуснала групата ви?
— Да. Най-старата дъщеря на Лили след Роуз. Лили казва… ако не се държим заедно, ще се обесим поотделно. Това е алюзия за един древен метод за екзекуция, който…
— Зная какво е бесене — каза той бързо, преди тя да може да навлезе в медицинските подробности.
Роан погледна през прозореца.
— Джексън Хол не е място, на което да живееш самичък. Но тук и на никого не можеш да се довериш.
— Интересен парадокс. Почти дилема.
Тя потърси в лицето му ирония, намери я и се намръщи.