— Това не е шега.
Наистина. Дори майчинската стратегия на Лили Дърона не бе решила напълно проблема, доказателство за което беше Лотус.
Той я погледна и неочаквано попита:
— Заповядаха ли ти да спиш с мен?
Тя трепна.
— Не. — Отново закрачи. — Но взех разрешение. Лили ми разреши. Смяташе, че ще може да те спечелим за нашата кауза. — Тя млъкна. — Нелюбезно ли ти се струва?
— На Джексън Хол… просто благоразумно. — И привързаността сигурно вървеше в две посоки: „Джексън Хол не е място, на което да живееш самичък. Но тук и на никого не можеш да се довериш.“
Ако някой тук беше с всичкия си, той беше готов да се закълне, че това е случайно.
Четенето — упражнение, което в началото сякаш пробождаше очите му и му причиняваше главоболие — ставаше по-леко. Сега можеше да чете до десет минути, преди да започне да изпитва непоносимо чувство на ослепяване. Сврян в кабинета на Роан, той се се напрягаше до границите на болката, натъпкваше се с информация, почиваше няколко минути и след това започваше отново. Прочете най-напред за Джексън Хол, за неговата уникална история, неправителствена структура и сто и шестнайсетте големи и безброй малки къщи с преплитащи се съюзи и вендети, вълнуващи споразумения и предателства. Група Дърона, прецени той, беше на път да прерасне в малка Къща, отделяйки се от Къща Фел подобно на хидра и също като хидра възпроизвеждайки се безполово. Споменаването на Къщи Барапутра, Харгрейвс, Дайн, Риовал и Фел предизвика в ума му представи, които не бяха дошли от видеомонитора. Няколко от тях дори бяха свързани помежду си. Много малко. Той се зачуди дали е важно, че Къщите, които му бяха най-близки, са тъкмо онези, които се радваха на извънпланетна слава поради незаконни дейности.
„Който и да съм, аз познавам това място.“ И все пак… картините бяха малки по обхват, твърде непълни, за да представят формирането на един живот. Може би той е бил незначителна личност. И все пак той беше повече, отколкото можеше да изрови от подсъзнанието си за предполагаемия адмирал Нейсмит, създадения от сетаганданците клон.
„Дядо.“ Много спомени и почти със смазваща тежест. Кой беше „дядо“? Джексъниански осиновител? Комарански наставник? Сетагандански треньор? Някой огромен и пленителен, загадъчен и стар, и опасен. „Дядо“ нямаше произход; той, изглежда, се бе появил със създаването на Вселената.
Произход. Може би едно изследване на неговия прогенитор, сакатото бараярско лордче Воркосиган можеше да доведе до нещо. В края на краищата той е бил създаден по подобие на Воркосиган, което беше най-лошото нещо, което можеше да се направи на който и да било беден содомит. Той изкара от комуникационния пулт един листинг от препратки до източници в библиотеката на Роан, отнасящи се до родословията на Бараяр. Бяха неколкостотин нефантастични книги, видеозаписи, документи и документални филми. За пълнота започна с бърз преглед на общата история. Петдесет хиляди предшественици. Срутване на космически коридор. Епохата на изолация, Кървавите столетия… Преоткриването… неразгадаеми думи. Главата му щеше да се пръсне. Познато, до болка познато… трябваше да спре.
Тежко задъхан, той изгаси осветлението и легна на малкото канапе, докато очите му не престанаха да туптят. Но ако той е бил подготвен да замести Воркосиган, всичко това наистина трябваше да му бъде познато. Той е трябвало да изучи Бараяр отзад напред и отпред назад. „Трябва да…“ Трябваше да помоли Роан да го прикове към стената и да му даде още една доза фаст-пента, независимо как действа на кръвното му налягане. Лекарството почти беше помогнало. Може би още един опит…
Вратата изсъска.
— Здравей. — Лампите светнаха. Роан стоеше на вратата. — Добре ли си?
— С главоболие. От четене.
— Не трябва да се опитваш да…
„Да напредваш толкова бързо“ добави той наум постоянния припев на Роан от последните няколко дни след срещата с Лили. Но този път тя не го каза, а пристъпи напред и седна до него.
— Лили иска да те заведа при нея.
— Добре… — Той се накани да стане, но тя го спря.
И го целуна. Много, много продължителна целувка, която отначало му беше приятна, после го разтревожи. Той отлепи устни и попита.
— Случило ли се е нещо, Роан?
— Мисля, че те обичам.
— Това представлява ли проблем?
— Само за мен. — Тя се усмихна леко, тревожно. — Ще се справя.
Той хвана ръцете й, проследи с поглед сухожилията и вените. Имаше прекрасни ръце. Не знаеше какво да каже.
Тя го дръпна и той се изправи.
— Хайде. — Държаха се за ръце по целия път до тръбния подемник за надстройката. Тя го пусна, за да натисне дактилната ключалка, и не го хвана пак за ръката. Издигнаха се заедно, развълнувани, до никелирания парапет на всекидневната на Лили.