— Доведи доктор Крис да ме вдигне за краката — промърмори той през зъби.
Временно затруднена да спори, Роан извика:
— Крис, помогни ми! Трябва да го свалим по стълбите.
— Оо… — Останала с впечатление, че става дума за спешна медицинска помощ, доктор Крис не зададе никакви въпроси, а го сграбчи за глезените и миг след това вече си проправяха път през тълпата. Двете доктор Дърони тичаха, понесли човек с побеляло лице, вероятно ранен — облечените в зелено въоръжени мъже отстъпваха бързо от пътя им и им махаха да минат.
Стигнаха приземния етаж и Крис се опита да затича към клиниката. За момент го дърпаха в две посоки, след това той освободи краката си от изненаданата доктор Крис и се измъкна и от Роан. Тя се затича и двамата стигнаха до външната врата заедно.
Вниманието на охраната беше насочено към усилията на двамата мъже с гранатомета. Той проследи с очи целта им, която вече се стопяваше в снежните облаци. „Не, не, не стреляйте…!“ Гранатометът изригна. Ярката експлозия разлюля колата, но не я свали.
— Занеси ме до най-голямото, най-бързото нещо, до което можеш да отидеш — извика той на Роан. — Не можем да ги пуснем да се измъкнат. — „Не можем да допуснем и хората на Фел да ги свалят!“ — Побързай!
— Защо?
— Тези отвратителни хора току-що отвлякоха моя, моя… брат — каза той задъхан. — Трябва да ги последвам. Да ги свалим, ако можем, да ги последваме, ако не можем. Дендарии трябва да имат някакви подкрепления, ако не ги изтървем. Или Фел. Лили също има привърженици, нали? Тя трябва да реагира. Или някой друг, който и да е. — Целият трепереше. — Ако ги изтървем, никога няма да можем да ги стигнем. Много добре го разбират това.
— Защо да ги гоним, по дяволите? — възрази Роан. — Те току-що се опитаха да те отвлекат, а ти тичаш подир тях? Това е работа на силите за сигурност!
— Аз съм… Аз съм… — „Какво? Какво съм аз?“ Заекването му продължи без прекъсване, като дъжд от конфети. „Не, не отново…“
Зрението му се избистри от съскането на хипоспрея, от който по ръката му полази студ. Доктор Крис го поддържаше, Роан беше повдигнала клепача му с палец и се взираше в окото. Доктор Крис пъхна хипоспрея в джоба си. Обхвана го някакво безжизнено зашеметяване, сякаш беше увит в целофан.
— Това трябва да помогне — каза Роан.
— Не, няма — оплака се той, или поне се опита да се оплаче. Думите му прозвучаха като мънкане.
Завлякоха го във фоайето и го скриха в един от тръбните подемници на подземната част на клиниката. Беше изгубил само няколко момента в конвулсия. Все още имаше шанс… Той се бореше с хватката на Крис, която се затягаше.
Откъм ъгъла се чу шум от женски стъпки, не тропане на ботуши на страж. Появи се Лили с разстроено лице и пламтящи ноздри, съпроводена от доктор Попи.
— Роан. Изведи го оттук! — каза Лили с мъртвешки спокоен тон, въпреки че беше задъхана. — Геориш ще дойде долу да го търси. Все едно, че никога не е бил тук, а нападателите ни са били врагове на един от двамата клонове на Нейсмит, но не са го намерили. Крис, изчисти стаята на Роан и скрий файловете. Бързо!
Крис кимна и хукна. Роан го хвана за краката. Той проявяваше странна тенденция да падне, сякаш се разтопяваше. Мигаше, съпротивлявайки се на действието на лекарството. „Не, ние трябва да ги последваме…“
Лили подаде на Роан една кредитна карта, доктор Попи й подаде две палта и санитарна чанта.
— Изведи го от задната врата и изчезвайте. Използувайте кодовете за евакуация. Изберете някое произволно място, а не някое от нашите. Докладвай по защитена линия. Дотогава ще знам какво мога да спася от тази каша. — Тя изви устни от ярост, зъбите й с цвят на слонова кост блеснаха. — Бързо, момиче!
Роан кимна покорно. Той забеляза, че тя изобщо не спори. Като го държеше здраво за ръка, тя насочи препъващите му се крака надолу към товарен тръбен подемник, през мазето в подземната клиника. Отвори една тайна врата към тесен тунел на второ ниво. Той се почувства като плъх, бягащ през лабиринт. Роан спира три пъти да отключва различни секретни ключалки.
Излязоха в някакво подземното ниво на друга сграда и вратата зад тях изчезна, стана неразличима от стената. Продължиха през обикновени комунални тунели.
— Често ли използувате този път? — попита той задъхан.
— Не. Само от време на време, когато трябва да внесем или да изнесем нещо, без да ни забележи охраната, която е от хора на барон Фел.
Най-после стигнаха в един малък подземен паркинг. Тя го заведе до малък син леколет, старичък и непривличащ внимание, и го натъпка на пътническата седалка.
— Не е… не е пр’вилно — оплака се той с надебелен език. — Адмирал Нейсмит, някой трябва да отиде подир адм’рал Нейсмит.