— Нейсмит има цял наемнически флот. — Роан седна на пилотското място и завърза коланите. — Нека те се разправят с неговите врагове. Опитай се да се успокоиш и да си поемеш дъх. Не искам да ти давам нова доза.
Леколетът се издигна във вихрушката от сняг и се олюля. Градът под тях бързо изчезна в мрака. Тя погледна развълнувания му профил и го увери:
— Лили ще направи нещо. Тя също иска да има Нейсмит.
— Това е погрешно — промърмори той. — Всичко е погрешно. — Той се сви в палтото, с което го беше увила Роан. Тя включи отоплението.
„Аз съм фалшивият.“ Изглежда, той нямаше собствена стойност освен неясното влияние върху адмирал Нейсмит. И ако адмирал Нейсмит отпаднеше от сделката, единствената личност, която все още щеше да се интересува от него, щеше да е Ваза Луиджи, който искаше да си отмъсти за престъпления, които той дори не можеше да си спомни да е извършил. Безполезен, нежелан, самотен и изплашен… Стомахът му се бунтуваше от болка, главата му чукаше. Мускулите го боляха, напрегнати като струни.
Единственото, което имаше, беше Роан. И, очевидно, адмирала, който беше дошъл да го потърси. Който, твърде вероятно, беше рискувал собствения си живот, за да го спаси. Защо? „Аз трябва да направя… нещо.“
Наемниците Дендарии. Всичките ли са тук? Има ли адмиралът кораби на орбита, или нещо друго? Колко подкрепления има? Той беше казал, че ще му трябва време, за да установи контакт с подкрепленията си. Колко време? Откъде са влезли Дендарии, от гражданско летище за совалки? Могат ли да извикат въздушна подкрепа? Колко… колко… къде…? Мозъкът му лудешки се мъчеше да съпостави данни, които не съществуваха в схемите за нападение.
— Отпусни се! — помоли го Роан. — Нищо не можем да направим. Ние сме много малко. И ти не си в подходящо състояние. Ако продължаваш така, ще получиш отново конвулсии.
— Майната му на моето състояние! Аз трябва да… Аз трябва да…
Роан вдигна кисело вежди. Той се беше отпуснал на седалката изтощен, с болезнен вид. „Аз трябва да мога да направя това… да направя…“ Той не чуваше нищо, почти хипнотизиран от звука на собственото си плитко дишане. Победен. Отново. Не обичаше вкуса на поражението. Гледаше замислен собственото си бледо и изкривено отражение върху вътрешната страна на капака. Секундите бяха станали безкрайни и лепкави.
Светлините на пулта за управление бяха изгаснали. Неочаквано бяха изпаднали в безтегловно състояние. Обезопасителните колани го убиваха. Мъгла започна да се стеле около тях, все по-бързо и по-бързо.
Роан пищеше, удряше и блъскаше пулта за управление. Той премигна за момент и двигателят отново заработи. После отново спря.
— По дяволите, какво става? — извика Роан.
Той погледна нагоре. Нямаше нищо освен ледена мъгла… паднаха под нивото на облака. После над тях се появи едно тъмно тяло. Въздушен товарен фургон, тежък…
— Не е повреда в системата. Изчерпват ни полето — каза той като в сън. — Принудително слизаме.
Роан преглътна, концентрира се, опитвайки се да поддържа височина през кратките моменти на работа на двигателя.
— Боже мой, пак ли са те?
— Не. Не зная… може би са получили някакво подкрепление. — С адреналин и решимост той успя да накара остроумието си отново да заработи. — Много е важен бе! — каза той. — Я му смачкай фасона!
— Какво?
Тя не разбра. Не го схвана. Тя трябваше… някой трябваше…
— Смажи този мухльо!
Тя не се подчини.
— Луд ли си? — Спуснаха се и кацнаха непокътнати в една долина, цялата покрита със сняг и пращящи шубраци.
— Някой иска да ни отвлече. Трябва да оставим знак, иначе ще изчезнем от картата, без да оставим каквато и да било следа. — Той кимна към мъртвия пулт. — Ние трябва да оставим стъпки, да запалим огън, да направим нещо, нещо! — Той се мъчеше да се освободи от обезопасителните колани.
Много късно. Четирима или петима едри мъже ги заобиколиха в тъмното с насочени към тях стънери. Един се пресегна, отвори неговата врата и го измъкна навън.
— Внимавай да не го нараниш! — извика Роан, обхваната от ужас, докато се измъкваше подир него. — Той е мой пациент.
— Няма бе, госпожо. — Един от мъжете, облечени в парки, кимна учтиво. — Но вие не трябва да се съпротивлявате. — Роан застана неподвижна.
Той се огледа нервно. Ако се спуснеше към техния фургон, дали би могъл… Едва бе направил няколко стъпки, когато един от главорезите го сграбчи за ризата и го вдигна във въздуха. Болка прониза гърдите му, когато мъжът изви ръцете му зад гърба. Нещо студено и метално изщрака около китките му. Не бяха същите мъже, които бяха нахлули в клиниката, нямаше никакво сходство в чертите на лицето, униформите или оръжието.