Лили се взираше втренчено в огледалото, после погледна неговото отражение и разпери ръце, сякаш да му се представи, след това погледна към темето му, което достигаше едва до рамото й. Той сграбчи една чаша и пийна глътка вода да прочисти гърлото си за действие. Колко дълго ще може да държи девойката отвлечена тук? Не беше сигурен, че може успешно да блокира ума й, а и не беше съвсем сигурен кое точно е лекарството в санитарната чанта на Роан, оставена на срещуположния край на стаята — онова, страхотното успокоително.
За негова изненада тя заговори първа.
— Вие сте онзи, който дойде за мен, нали? За всички нас, клоновете.
— Хм… — Злощастното нападение на Барапутра? Беше ли тя една от освободените? Тогава какво търсеше тук? — Извини ме. Неотдавна бях мъртъв и мозъкът ми не работи съвсем добре. Криоамнезия. Може да съм бил аз, но може и да си срещнала моя брат-клон.
— Вие също ли имате клонове-братя?
— Поне един. Моят… брат.
— Наистина ли сте били мъртъв? — Гласът й звучеше леко недоверчиво.
Той издърпа сивата си трикотажна блуза и показа белезите.
— Оо — каза тя потисната. — Значи е истина.
— Роан ме върна към живот. Много е добра. — „Не, не насочвай вниманието й към отсъстващата Роан.“ — Ти би могла да бъдеш също толкова добра, обзалагам се, ако се опиташ. Ако беше подготвена.
— Как се чувствахте? Като мъртъв? — Очите й неочаквано се съсредоточиха върху лицето му.
Той дръпна блузата си надолу.
— Тъпо. Истински скучно. Празно. Нищо не си спомням. Не си спомням умирането… — Дъхът му спря… дулото на огнестрелното оръжие, бълващо огън… гърдите му се пръскат, ужасна болка… пое дъх и се подпря на масата, краката не го държаха. — Самотен. Няма да ти хареса. Гарантирам ти. — Той хвана топлата й ръка. — Много по-добре е да си жив. Да си жив е, е… — Имаше нужда от нещо, на което да се опре. Вместо това се качи на масата, погледна я право в очите, уви косата й в ръката си, наведе се и я целуна — просто едно кратко докосване до устните. — Човек може да каже, че е жив, когато някой го докосне.
Тя се дръпна стъписана и заинтригувана.
— Ти целуваш различно от барона.
Мозъкът му сякаш се разхълца.
— Баронът те е целувал?
— Да…
Ранна проверка на новото тяло на съпругата? За кога ли е запланувана трансплантацията?
— Винаги ли си живяла с, хм, твоята господарка?
— Не. Докараха ме тук след като беше разрушена яслата за клонове. Ремонтът й е почти завършен и аз скоро ще се връщам.
— Но… не за дълго.
— Не.
Изкушенията на барона сигурно бяха… интересни. В края на краища мозъкът й скоро щеше да бъде унищожен и тя не би могла да го обвинява. Ваза Луиджи можеше да направи всичко, но не и да й отнеме девствеността. Как ли се отразяваше това на нейното умствено състояние, на нейната преданост към господарката й и на съгласието с определената й съдба? Очевидно се отразяваше по някакъв начин, иначе нямаше да е тук.
Тя погледна към затворената врата и изкриви уста в неочаквано подозрение. Измъкна ръката си от неговата и избяга в празната спалня.
— Оо, не!
— Шшт! Шшт! — Той изтича подир нея, отново я хвана за ръка, скочи на леглото, обърна лицето й към своето и поднови контакта с поглед. — Не крещи! — изсъска той. — Ако изскочиш и кажеш на стражите, ще си създадеш ужасни неприятности, но ако изчакаш докато тя се върне, никой никога няма да узнае. — Той се почувства доста подъл, задето се възползваше по такъв начин от обхваналата я паника, но трябваше да го направи. — Мълчи и никой никога няма да узнае. — Нямаше представа дали Роан възнамерява да се върне. Може би щеше да използува този случай, за да се отърве от него. Никой от плановете му не беше предлагал такъв голям шанс.
Лили Младша можеше да го надвие много лесно, но може би не си даваше сметка за това. Един добър удар в гърдите щеше да го събори на пода. Дори нямаше да има нужда да го удря много силно.
— Седни — каза й той. — Тук, до мен. Не се бой. Всъщност не мога да си представя от какво би могла да се плашиш от мен, щом не се страхуваш от съдбата, която те очаква. Ти сигурно си смело момиче. Жена. Седни… — Той я притегли надолу. Тя отмести поглед от него към вратата, но успя да запази спокойствие. Мускулите й бяха напрегнати като пружини.
— Разкажи ми… разкажи ми за себе си. За твоя живот. Знаеш ли, че ти си най-интересната личност?
— Аз?
— Точно сега не мога да си спомня много за живота си и затова питам. За мен това е ужасно. То просто ме убива. Кой е най-ранният ти спомен?