— Струва ми се… предполагам… мястото, където живеех преди да дойда в яслата. Там имаше една жена, която се грижеше за мен. Спомням си… глупаво е, но си спомням, че имаше някакви виолетови цветя, високи колкото мен, които растяха в една малка леха в градината, едва ли повече от един квадратен метър, и миришеха като грозде.
— Така ли? Разкажи ми повече за тези цветя…
Искаше му се разказът й да е възможно по-дълъг. А след това какво? Че Роан още не се беше върнала беше добър знак. Че може би нямаше да се върне си беше проблем най-вече за Лили Младша. „Че какво биха могли да й сторят баронът и баронесата? — подиграваше се безжалостният му ум. — Да я убият?“
Говореха за нейния живот в яслата, после тя му разказа за нападението на Дендариите от своя гледна точка. И как беше успяла да се присъедини отново към барона. Умно, умно дете. Каква бъркотия за Марк. Паузата се проточи. Скоро той щеше да свърши с приказките за себе си — водеше ги само за да помогне на изпълнението на операцията, — а това щеше да бъде невероятно опасно. Тя също вече нямаше какво да приказва и все по-често поглеждаше към вратата.
— Роан няма да се върне — каза Лили Младша най-после. — Нали?
— Мисля, че няма — призна той честно. — Мисля, че е успяла да избяга.
— Откъде знаеш?
— Ако я бяха хванали, щяха да дойдат за теб, дори и да не я бяха довели тук. От тяхна гледна точка Роан все още е тук. Ти си тази, която си избягала.
— Нали не мислите, че са я сбъркали с мен? — попита тя разтревожено. — Да са сметнали, че тя трябва да се обедини с моята господарка?
Той не беше сигурен дали тя се страхува за Роан, или я е страх, че Роан ще й отнеме мястото. Каква ужасна, отвратителна нова параноя!
— Колко скоро ти… Не — успокои я той. Успокои и себе си. — Не. При един небрежен поглед в коридора вие изглеждате съвсем еднакви, но при по-внимателно вглеждане не е така. Тя е няколко години по-възрастна от теб. Това просто е невъзможно.
— Какво да правя? — Тя се опита да се изправи, но той я държеше за ръката и я дръпна отново до себе си на леглото.
— Нищо. Всичко е наред. Кажи им… кажи им, че аз съм те накарал да останеш тук.
Тя го погледна почти с презрение.
— Как?
— С хитрост. Със заплахи. Психологическа принуда — отговори той направо. — Можеш да хвърлиш вината върху мен.
Тя го погледна подозрително.
Колко годишна беше? През последните два часа той разчепкваше историята на нейния живот и в нея, изглежда, нямаше много нещо. Приказките й бяха странна смесица от наблюдателност и наивност. Най-голямото приключение в живота й беше краткото й отвличане от Дендариите.
Роан. „Тя е успяла. И сега какво?“ Щеше ли да се върне за него? И как? Това беше Джексън Хол. Тук не можеше да се вярва на никого. Тук хората бяха само телесна маса. Като това момиче пред него. Пред очите му неочаквано се появи кошмарна картина — изпразнен череп, пусти очи — нейните.
— Съжалявам — прошепна той. — Ти си толкова красива… и отвътре. Ти заслужаваш да живееш. Не да бъдеш изядена от онази бабичка.
— Моята господарка е велика жена — каза тя настойчиво. — Тя заслужава да живее повече.
Каква деформирана етика беше подтикнала Лотус Дърона да направи от това момиче подобна имитация на доброволна жертва? Кого мислеше Лотус, че лъже? Очевидно лъжеше само себе си.
— Освен това — каза Лили Младша, — аз мисля, че ти обичаш онази дебела блондинка. Така се гърчеше над нея, че…
— Коя?
— Оо, вярно. Това трябва да е бил твоят клон.
— Моят брат — коригира я той автоматично. „Каква е пък тази история, Марк?“
Тя беше започнала да се успокоява, примирила се със странния плен. И й беше скучно. Гледаше го замислено. После попита:
— Ще ме целунеш ли пак?
Дължеше се на неговия ръст. Това събуждаше животинското в жените. Необезпокоявани от мъжката сила, те ставаха смели. Обикновено това го радваше, но това момиче го тревожеше. Тя не му беше… равна. Но той трябваше да убие времето, да я задържи тук, да я занимава колкото е възможно по-дълго.
— Добре…
След около двайсет минути кротко и благоприлично прегръщане тя се отдръпна и отбеляза:
— Баронът не го прави така.
— Какво правиш за Ваза Луиджи?
Тя разкопча панталоните му и започна да му показва. След около минута, задъхан, той извика:
— Спри!
— Не ти ли харесва? На барона му харесва.
— Сигурен съм. — Ужасно възбуден той отиде до стола при малката масичка за хранене и се сви на него. — Това е, хм, много хубаво, Лили, но е много сериозно за теб и мен.
— Не разбирам.