— Точно така. — Той все повече се убеждаваше, че въпреки ръста си тя е още дете. — Когато пораснеш… ще разбереш собствените си ограничения. И тогава можеш да каниш хора върху тялото си, както си избереш. Точно сега едва ли знаеш докъде си ти и откъде започва светът. Желанието трябва да излиза отвътре, не да е наложено отвън. — Той се опита да потисне собственото си желание със силата на волята си и успя само наполовина. „Ваза Луиджи, проклет мръсник.“
Тя се намръщи замислено.
— Аз няма да порасна.
Той обви ръце около свитите си колене и потрепери. „По дяволите.“
Неочаквано си спомни как беше срещнал сержант Таура. Как бяха станали любовници в онзи час на отчаяние. Ах, отново засади в белите петна на неговата памет. Сигурно имаше явни паралели със сегашното положение и може би заради това той се опитваше подсъзнателно да приложи старото успешно решение. Но Таура беше мутант, продукт на биоинженерството, с кратък живот. Дендарии медиците й бяха осигурили малко повече живот с помощта на метаболични регулировки, но не много. Всеки ден живот беше дар за нея, всяка година — чудо. Тя беше живяла целия си живот ден за ден и той не я укоряваше. Лили Младша можеше да живее цяло столетие, ако не станеше жертва на… канибали. Тя трябваше да бъде прелъстена към живот, не към секс.
Помисли си, че като цяло любовта към живота не е въпрос на разбиране, а зараза, която трябва да се прихване. И че може да се прихване от някого, който я притежава.
— Не искаш ли да живееш? — попита я той.
— Аз… не зная.
— Аз искам. Искам да живея. Повярвай ми, много подробно съм разглеждал алтернативата.
— Ти си… странен, малък, грозен човек. Какво можеш да получиш от живота?
— Всичко. И имам намерение да живея. — „Аз искам, искам! Богатство, власт, любов. Победи — чудесни, блестящи победи, светлини, отразени в очите на другарите ми. Някой ден жена, деца. Много деца, високи и здрави, които да шашардисат онези, дето шепнат «мутант», та чак да ги обърнат с тъпите им глави надолу. И искам да имам брат. Не брат. Брат си.“
Марк. Да. Начумереният малък човек, когото може би в този момент барон Риовал разнищваше нишка по нишка. Вместо Майлс. Нервите му се опънаха до краен предел, идваше му да заплаче. „Трябва ми време.“
Най-сетне успя да убеди Лили Младша да си легне. Сложи я на мястото на Роан, зави я и кавалерски се настани на стола. След два часа вече беше пред агония. Опита се да спи на пода. Беше студено. Гърдите го боляха. Ужасяваше се при мисълта, че може да се събуди с кашлица. Най-сетне пропълзя на леглото, над завивките, и се сви с гръб към нея. Усещаше я с всяка фибра на тялото си. Обратното очевидно не беше в сила. Мъката му беше още по-голяма от това, че беше неопределена. Той нямаше контрол над нищо. Едва призори най-после се стопли достатъчно и задряма.
— Роан, любима — мърмореше той, душейки ароматната й коса, притискайки се към нейното топло, дълго тяло. — Миледи. — Бараярско обръщение. Знаеше най-сетне откъде беше дошло. Тя трепна. Той се отдръпна. Съзнанието се върна. — Извинявай.
Лили Младша седна в леглото и отблъсна ръката на този грозен дребосък. Опипването му.
— Аз не съм миледи!
— Извинявай, грешка. Сбърках те с Роан. За мен тя е миледи, принцеса, а аз съм нейният… влюбеният в нея рицар. Аз наистина съм войник. Нищо, че съм нисък.
При второто почукване на вратата разбра какво го беше събудило.
— Закуска. Бързо! В банята. Скрий се там. Кълна се, че можем да ги залъгваме поне още малко.
За първи път не се опита да задържи стражите с цел да ги подкупи. Лили Младша се върна, когато вратата отново се затвори. Тя ядеше бавно, колебливо, сякаш се съмняваше, че има право на храна. Той я гледаше все по-очарован.
— Ето. Опитай и това руло. Ако искаш, можеш да го поръсиш със захар.
— Не ми се разрешава да ям захар.
— Ти имаш нужда от захар. — Той замълча. — Ти трябва да имаш всичко. Трябва да имаш приятели. Трябва да имаш… сестри. Трябва да се образоваш, да използуваш максимално умствените си способности и да работиш за повдигане на духа си. Работата ще те направи по-голяма. По-истинска. Яж и расти. Ти трябва да имаш любов. Свой принц. Много по-висок. Ти трябва да ядеш… сладолед.
— Не трябва да ставам дебела. Моята господарка е моята съдба.
— Съдба! Какво знаеш ти за съдбата? — Той стана и започна да се разхожда между леглото и масата. — Аз съм експерт по въпросите на съдбата. Твоята господарка е фалшива съдба и знаеш ли, откъде зная? Тя взима всичко, но не дава нищо. А истинската съдба взема всичко — дори последната капка кръв, и за по-сигурно ти измъква вените — и го връща двукратно. Четирикратно. Хилядократно! Но не може да се дава наполовина. Трябва да се даде всичко. Аз зная. Кълна се! Аз се върнах от смъртта, за да ти кажа истината. Истинската съдба дава планина от живот и те поставя на върха.