Страхотна мегаломания. Обожаваше моменти като този.
— Ти си полудял — каза тя. Гледаше го разтревожено.
— Откъде знаеш? През живота си никога не си срещала нормален човек. Прав ли съм? Помисли си.
Интересът й спадна.
— Няма полза. Аз съм затворничка. Къде ще отида?
— Лили Дърона ще те прибере — каза той бързо. — Знаеш, че Група Дърона е под защитата на Къща Фел. Ако можеш да отидеш при баба си, ще бъдеш спасена.
Тя сведе очи точно като Роан, когато търсеше слаби места в плановете му за спасение.
— Как?
— Те няма да ни остават тук вечно. Предполагам… — Той отиде зад нея, вдигна косата й и я преметна като разбъркано валмо към тила й. — Не останах с впечатление, че Ваза Луиджи има намерение да оставя Роан по-дълго от необходимото за запазване на тайната. Щом ме махнат оттук, тя ще е свободна. Ако мислят, че ти си Роан, кълна се, че просто ще можеш направо да напуснеш.
— И какво… трябва да направя?
— Нищо. Казват ти: „Доктор Дърона, свободна сте“. Взимаш си чантата и тръгваш.
— Няма да мога.
— Би могла да опиташ. Ако не успееш, нищо не губиш. Ако успееш, ще спечелиш всичко. И… ако избягаш… ще можеш да кажеш на хората къде съм. И кой ме е отвлякъл, и кога. Само няколко минути смелост и идва свободата. Това всеки постига сам. Смелостта не е нещо, което може да ти бъде дадено, като кесия с пари например. По дяволите, защо ти казвам това? Нали си се измъкнала от Дендариите само със смелост и ум.
Тя го погледна стресната.
— Направих го за моята господарка. Никога не съм правила нищо за… за себе си.
Идеше му да заплаче. Беше напрегнат до точката на нервен колапс.
Обзе го екзалтираното красноречие, което обикновено използуваше, за да убеждава хората да рискуват живота си, да са готови на саможертва. Той се наведе и й прошепна демонично на ухото:
— Направи го заради себе си. Вселената ще има грижата по-късно да си вземе своето.
След закуска се опита да й помогне да си направи фризура като Роан. Беше страхотен по фризурите. Тъй като и Лили също беше страхотна, той реши, че крайният резултат е доста убедителен. После зачакаха обяда.
Той знаеше, че когато не чукат преди да влязат, не носят храна.
Бяха трима стражи и един мъж в ливрея на Къщата. Двама от стражите взеха него, безмълвно, и му завързаха ръцете отпред. Беше благодарен за тази малка милост. Ако бяха отзад, щеше да се изтормози още през първия половин час. Завлякоха го в залата. От Ваза Луиджи и Лотус нямаше й следа. Надяваше се, че са навън и търсят изгубения си клон. Погледна през рамо назад.
— Доктор Дърона — каза човекът от Къщата на Лили Младша. — Аз ще ви откарам. Само кажете къде?
Тя отметна с ръка един кичур от очите си, взе чантата на Роан, пристъпи напред и каза:
— У дома.
— Роан — каза Майлс. Тя се обърна.
— Вземи всичко. Ще ти потрябва. Това е тъжната истина. — Той навлажни изсъхналите си устни. — Ще ме целунеш ли за довиждане?
Тя наклони глава, обърна се и се наведе. Притисна устни до неговите. След това последва шофьора.
Това беше достатъчно, за да впечатли стражите.
— Как ги правиш тия работи? — попита единият добродушно, докато го извеждаха.
— Чар, братче — информира го той самодоволно.
— Стига дрънканици — обади се другият страж. Той направи два опита да се изскубне по пътя към наземната кола. След втория опит по-едрият страж просто го метна на рамо, с главата надолу, и го заплаши, че ще го плесне, ако се върти. Борбата, особено втория път, не беше на шега, така че Майлс добре разбираше, че не се шегува. Натъпкаха го на задната седалка между двамата.
— Къде ме водите?
— До разпределителния пункт — каза единият.
— Какъв разпределителен пункт?
— Това е всичко, което трябва да знаеш.
Той продължи с непрекъснат поток от коментари, предложения за подкупи, заплахи, обиди и дори псувни, но те останаха безмълвни. Чудеше се дали тъкмо някой от тях двамата не е човекът, който го беше застрелял. Не. Никой, участвал в онази касапница в хирургическия комплекс, не би приел толкова спокойно всичко това. Тези момчета през онзи ден сигурно са били някъде далеч. Той прегракна от викане. Пътуването беше дълго. Наземни коли почти не се използуваха извън градовете — пътищата бяха много лоши. И те бяха далеч извън всякакъв град. Отдавна се беше мръкнало, когато се отбиха наедно самотно кръстовище.
Предадоха го на двама сериозни мъже с плоски лица и червено-черни ливреи на Къщата, които чакаха търпеливо като волове. Цветовете на Риовал. Двамата завързаха ръцете му зад гърба, завързаха и глезените му и го натикаха в задната част на един леколет. Всичко стана тихо и на тъмно.