Погледна своята жертва/инквизитор. „Консуматор на клонове.“ Почувства, че се оправдава пред тялото, което беше пребил с крака. „Всъщност не си виновен точно ти. Ти умря, преди колко, преди десет години.“ Всъщност врагът беше само в главата, в мозъка на барона.
Обзе го нелогичен страх, че стражите на Риовал могат да нахлуят и да спасят своя господар дори от смъртта. Обърна се, взе лазерната дрелка — сега, когато ръцете му бяха свободни, това стана много лесно, и се погрижи никой да не може да трансплантира отново този мозък, никога. Никой, по никакъв начин.
Отпусна се на ниския стол безкрайно изтощен и зачака да умре. Хората на Риовал сигурно щяха да отмъстят за загиналия си господар.
Никой не дойде.
Правилно. Шефът се беше заключил в жилището си с пленника и един комплект хирургически инструменти и беше казал на главорезите си да не го безпокоят. Колко време щеше да мине преди някой да събере кураж да прекъсне малкото му хоби? Може би… доста много.
Тежестта на възвръщане на надеждата беше почти непоносимо бреме, като ходене със счупен крак. „Не искам да мърдам.“ Беше много ядосан на ИмпСи, задето го бяха изоставили, но щеше да им прости всичко, ако го отнесат оттук без по-нататъшни усилия от негова страна. „Не заслужих ли почивка?“ В стаята стана много тихо.
„Голям номер, а? — мислеше той, загледан в тялото на Риовал. — Миг невнимание и ти си труп, а не аз.“
„Ами сега какво да правя?“
Кой говореше? Убиеца? Гордж? Грънт? Хаул? Всичките?
„Вие сте добри командоси, и лоялни, но не сте достатъчно интелигентни.“
„Нашата работа не е интелигентна.“
Време беше лорд Марк да се събуди. Спал ли бе той наистина?
— Добре, момчета — промърмори той на глас и се надигна. — Всички да стават. — Ниският стол сам по себе си беше уред за измъчване. Последната измислица на Риовал. За присмех. Той се изправи със стенание.
Невъзможно беше такава стара лисица като Риовал да има само един вход към бърлогата си. Той обиколи подземното жилище. Офис, дневна, малка кухня, голяма спалня и доста странно обзаведена баня. Той я загледа с изпълнена с копнеж душа. Не му бяха давали да се къпе, откакто го доведоха тук. Но го беше страх, че може да отмие пластмасовата кожа. Изми си зъбите. Венците му кървяха. Това беше добре. Пийна малко студена вода. „Добре поне, че не съм гладен.“ Тихо се изкикоти.
Най-после намери аварийния изход на гърба на стенния гардероб в спалнята.
„Ако не се охранява — заяви Убиеца, — трябва да е капан за глупаци.“
„Защитата на Риовал ще е сложена да пази отвън навътре — каза бавно лорд Марк. — Отвътре навън ще е такава, че да улеснява бързото измъкване. На Риовал. И само на Риовал.“
Беше заключено с дактилна ключалка, задействаща се при допир с дланта от пулса, температурата и електрическата проводимост на кожата, както и от отпечатъците от пръстите и линиите на живота. Мъртви ръце не могат да отключат дактилна ключалка.
„Има начини да се преодолеят дактилните ключалки“ — мърмореше Убиеца. Навремето, при предишното си въплъщение, беше трениран да ги отключва.
В ръцете на Убиеца хирургическите инструменти лесно замениха електронните. Имаше време, пък и дактилната ключалка никога повече нямаше да се използува. Лорд Марк гледаше сънливо, докато Убиеца освобождаваше сензора от стената — пипна на едно място, отряза на друго.
Виртуалният контрол на стената най-после светна. „Аха“ — промърмори гордо Убиеца.
„Ох“ — казаха останалите. На дисплея се появи малък светещ квадрат.
„Изисква се кодов ключ“ — каза изненадан Убиеца. Обхваналата го паника, че са попаднали в капан, усили пулса на всички. Хаул загуби контрол и електрическите пристъпи на болка преминаха през тях като вълна.
„Чакай — каза лорд Марк. — Щом е нужен кодов ключ, значи Риовал също трябва да го използва.“
Барон Риовал нямаше наследник. Нямаше заместник, нямаше подготвен приемник. Той поддържаше връзка с всичките си подчинени по отделни комуникационни канали. Къща Риовал се състоеше от барон Риовал и роби. И това беше всичко. Затова Къща Риовал не бе успяла да израсне. Риовал не се доверяваше на никого.