Когато Торн седна, той включи дисплея.
— Това е холокарта на главния медицински комплекс на Къща Барапутра. Данните са съвсем нови, отпреди четири месеца. Плюс разписанието на охраната и патрулните маршрути… охраната е по-сериозна, отколкото при обикновените граждански болници, повече като на военна лаборатория, но все пак това не е крепост. Обичайната им ежедневна грижа са местните навлеци, които гледат да откраднат нещо. И разбира се, да не допуснат някой от техните по-малко съзнателни пациенти да избягат. — В картата, съхранена в кубчето, влизаше значителна част от неговия собствен опит.
Цветно кодираният образ се показа на видеоекрана като линии и форми. Комплексът всъщност беше огромен „мравуняк“ от сгради, тунели, рехабилитационни градини, лаборатории, минипроизводствени сгради, площадки за кацане, складове, гаражи и дори два дока за совалки за директно излитане към планетарна орбита.
Торн остави чашата си, наведе се над комуникационния пулт и загледа с интерес. После взе дистанционното управление и обърна изображението, намали го, увеличи го, разряза го на сектори.
— Значи трябва да започнем със завладяване на шлюзовете за совалки, нали?
— Не. Всички клонове се намират ей тук, на западната страна, в тази площ, прилична на приют. Смятам, че ако кацнем тук, в този двор за упражнения, клоновете в спалнята ще ни чуят. Естествено, никак не ме е грижа какви разрушения може да причини кацането на десантната совалка.
— Естествено. — На лицето на капитана за миг трепна усмивка. — По кое време?
— Искам да кацнем през нощта. Не толкова за прикритие, тъй като няма начин да направим кацането на една военна десантна совалка да не изглежда подозрително, колкото защото по това време всички клонове са заедно на една малка площ. През деня те са пръснати по различните площадки за упражнения и игра, по басейни и не знам още къде.
— И класни стаи?
— Не, не точно. Много не ги обучават, освен на минимума, необходим за живеене в обществото. Ако един клон може да брои до двайсет и да разчита знаци, се смята, че е получил необходимото образование. Мозъци за изхвърляне. — Това беше другият признак, по който той се различаваше от останалите. Истински живи учители му бяха преподавали по множество учебни програми. За разлика от комаранските учители те повтаряха много пъти преподавания материал и никога не го наказваха, никога не го ругаеха нито го удряха или принуждаваха да се напряга физически до премаляване или до смърт. Той беше загубил много дни, за да получи похвала от безпристрастните компютри-оценители. — Въпреки всичко клоновете усвояват изненадващо голям обем информация. Голяма част от нея идва от холовидеоигрите. Умни деца. Много малко от тях имат тъпи прогенитори, иначе те не биха хвърлили маса пари за да си осигурят тази форма на продължение на живота. Може би са коравосърдечни, но не и глупави.
Присвил очи, Торн разделяше площта на екрана на участъци, оглеждаше сградите етаж по етаж, изучаваше картата.
— Значи една дузина тежко въоръжени Дендарии събуждат от дълбок сън петдесет или шестдесет деца посред нощ. Знаят ли, че ще дойдем?
— Не. Впрочем, погрижи се наемниците да разберат, че те няма да изглеждат точно като деца. Ще ги вземем през последната година на развитието им. Повечето са десет– или единайсетгодишни, но поради акселерацията в развитието им може да се окаже, че имат тела на осемнайсет-деветнайсетгодишни младежи.
— Дангалаци?
— Не, не точно дангалаци. Те са в отлично физическо състояние. Адски здрави. Поради тази причина до времето за трансплантация не ги отглеждат в контейнери.
— Те… знаят ли съдбата си? Известно ли им е какво ще им се случи? — попита Торн.
— Не, не знаят. Не им казват. Казват им различни лъжи. Казват им, че за да ги спасят от някаква странна опасност, са в специално училище. Че са принцове и принцеси или наследници на богати хора, или потомци на военни и че някой ден техните родители, или лели, или посланици ще дойдат да ги отведат в някакво светло бъдеще… и разбира се, най-после идва някой усмихнат човек и ги взима от другарчетата и от игрите, и им казва, че денят е дошъл, и те се втурват… — той спря, преглътна, — и си вземат нещата, и се хвалят на приятелите си…
Торн несъзнателно почукваше по дистанционното управление на видеодисплея. Беше пребледнял.
— Картинката ми е ясна.
— …и излизат ръка за ръка с убийците си.
— Можеш да спреш със сценария, освен ако не искаш да повърна.
— Искаш да кажеш, че отдавна знаеш всичко — подметна той. — Какво толкова? — После се укори за язвителния си тон. Нейсмит. Трябва да се държи като Нейсмит.