Тя поклати мълчаливо глава.
— Нещо, което видях веднъж в лондонския музей. През деветнайсето и двайсето столетие на Земята използували кораби, задвижвани с парни машини, с които прекосявали океаните. Топлината за тези машини идвала от огромни огньове с каменни въглища в търбусите на корабите. И използували хора да хвърлят въглища в пещите. Долу, в мръсотията и горещината, и потта, и вонята. Били целите черни от въглищата и ги наричали „черна бригада“. И офицерите и дамите не искали да имат социално нищо общо с тези бедни неприятни същества. Но без тях нищо не можело да се движи. Нищо не горяло. Нищо не живеело. Нямало пара. Черната бригада. Невъзпети герои. Грозни хора от по-долната класа.
Тя вече сигурно наистина мислеше, че й бърбори глупости. Панегириката на пламенната лоялност към неговата черна бригада, която искаше да изпее в ушите й, точно сега не беше… добра идея. „Да, и никой не ме обича“ — прошепна тъжно Гордж. „Ще трябва да свикнеш с това.“
— Няма значение. — Той се усмихна. — Но мога да ти кажа, че Гален ми изглежда… слаб след Риовал. А аз победих Риовал. Странно, точно сега се чувствам много свободен. И възнамерявам да остана такъв.
— На мен ми изглеждаш… извини ме… точно сега малко маниак, Марк. При Майлс това би било нормално. Е, обикновено. Но понякога той стига до върха и после пада до дъното. Мисля, че трябва да наблюдаваш това му поведение и да се държиш по същия начин.
— Да не искаш да кажеш, че настроението му се люлее като на гумено въже?
Тя не можа да се сдържи и се засмя.
— Да.
— Ще се пазя от перигея.
— Хм, да. Макар че обикновено апогеят е мястото, което всеки трябва да се стреми да заеме.
— Натъпкан съм с болкоуспокояващи и стимуланти — подхвърли той. — Иначе никога не бих могъл да изкарам последните два часа. Страхувам се, че действието на някои започва да преминава. — Добре. Може би с това тя ще си обясни донякъде бърборенето му, а пък и беше вярно.
— Искаш ли да доведа Лили Дърона?
— Не. Искам просто да седя тук. И да не мърдам.
— Това е добра идея. — Елена стана и си взе шлема.
— Обаче вече зная какъв искам да бъда, когато порасна — каза той неочаквано. Тя замълча и вдигна вежди.
— Искам да съм аналитик на ИмпСи. Такъв, който не изпраща хората си където не трябва или с пет дни закъснение. Или неподходящо подготвени. Искам да седя по цял ден в ниша в някоя крепост и да правя всичко както трябва. — Зачака тя да се присмее на идеята му.
Вместо това, за негова изненада, тя кимна сериозно.
— Като човек от щаба на ИмпСи ти казвам, че ще бъда доволна.
Отдаде чест и излезе. Той беше озадачен от погледа, който му хвърли преди да се спусне по тръбния подемник. Не беше любов. Не беше и страх.
„Оо. Така значи изглежда поглед, изпълнен с уважение!
Трябва да свикна с тези погледи.“
Остана за известно време неподвижен, загледан през прозореца. Но рано или късно трябваше да се размърда. Дали да не използува като извинение счупения си крак, за да вземе антигравитационен стол? Лили му беше обещала, че нейните стимуланти ще му осигурят шест часа облекчение, след което ще дойдат болките — жестоки биоглаворези с тояги с набити шипове, търсейки разплата за нервния му дълг. Зачуди се дали този абсурден неясен образ не е първият знак на приближаващия се биохимически колапс. Молеше се да издържи поне докато се прибере успешно на совалката на ИмпСи. „Оо, братко. Закарай ме у дома.“
В тръбния подемник се чуха гласове. Появи се Майлс с една Дърона. Беше слаб като скелет и мъртвешки блед в дадения му от Дърона сив костюм. Двамата, изглежда, някак си се допълваха в растежа. Марк реши, че ако би могъл по някакъв магически начин да прехвърли директно на Майлс всичките килограми, които Риовал му бе натрапил през последната седмица, и двамата ще изглеждат много по-добре. Но ако той продължеше да става все по-пълен, дали Майлс щеше да се изтощи съвсем и накрая да изчезне? Обезпокоителна мисъл. „Всичко това е от лекарствата, момче, от лекарствата.“
— А, добре — каза Майлс. — Елена ми съобщи, че все още си тук. — С весел вид на илюзионист, представил особено добър номер, той подкани младата жена да пристъпи напред. — Позна ли я?
— Това е Дърона, Майлс — каза Марк с тих, уморен глас. — Ще ги виждам и в сънищата си. — Той замълча. — Това някакъв трик ли е? — После я позна и смаян се изправи. Клоновете могат да се различават… — Това е тя!
— Точно така — усмихна се Майлс доволен. — Измъкнахме я от Барапутра, двамата с Роан. Тя отива на Ескобар със сестрите си.