Майлс прехапа устна. Любопитството очевидно се бореше с джентълменските маниери. Марк наблюдаваше с интерес, да види какво ще излезе. Беше готов да се закълне, че любопитството ще надделее.
Майлс пое дълбоко дъх.
— Да — каза той най-после.
„Така си и мислех.“ Тяхната съдба беше разделена точно по равно. За Майлс беше късметът, за него — останалото. Но не и този път.
— Два милиона.
Майлс подсвирна.
— Два милиона имперски марки? Впечатляващо!
— Не, не. Два милиона бетански долара. Това, предполагам, прави около осем милиона марки, нали? Или дори близо десет. Зависи от курса. Във всеки случай не е десет процента от Къща Риовал. По-скоро два процента — пресметна Марк на глас. И има рядката и абсолютна радост да види как Майлс Воркосиган онемява.
— Какво смяташ да правиш с всичко това? — прошепна Майлс след около една минута.
— Ще инвестирам — каза Марк яростно. — Бараяр има развиваща се икономика, нали? — Той замълча. — Първо обаче ще дам един милион на ИмпСи за помощта им през последните четири месеца.
— Никой не дава пари на ИмпСи!
— Защо? Погледни твоите операции с наемниците например. Не се ли предполага наемническата армия да е рентабилна? Дендарии флотът би могъл да носи истински паричен поток за ИмпСи, ако се управлява правилно.
— Те получават печалба от политическите последствия — каза категорично Майлс. — Макар че… ако наистина го направиш, бих желал да бъда там. Да видя лицето на Илян.
— Ако се държиш добре, ще ти позволя да дойдеш. Оо, наистина ще го направя. Имам някои дългове, които никога няма да мога да изплатя… — Той мислеше за Филипи и другите. — Но възнамерявам да платя онези, които мога, в тяхна чест. Но можеш да се закълнеш, че ще запазя останалите пари. След около шест години ще ги удвоя и ще си възстановя сумата. И дори ще я надхвърля. Ако разбирам правилно играта, много по-лесно е да направиш два милиона от един, отколкото да направиш двама души от един. Ще уча.
Майлс го гледаше очарован.
— Убеден съм, че ще го направиш.
— Имаш ли представа колко отчаян бях, когато започнах това нападение? Колко изплашен? Бях решил да постигна достойнство, което никой повече да не може да пренебрегне, па макар и измервано само в пари. Парите са вид власт, която почти всеки може да притежава. За това дори не е необходимо да имаш пред името си представка Вор. — Той леко се усмихна. — Може би не след дълго ще заема полагащото ми се място. Като това на Иван. В края на краищата ще е много смешно, ако на двайсет и осем години продължавам да живея в къщата на родителите си.
Толкова подигравки за един ден бяха може би повече от достатъчни за Майлс. Майлс беше готов да отдаде живота си за своя брат, но имаше и навика да се опитва да включва околните в продълженията на своята собствена личност. „Аз не съм твое допълнение. Аз съм твой брат.“ Да. Марк си представи как отсега нататък и двамата ще са в течение на събитията. Отпусна се уморен, но щастлив.
— Аз наистина вярвам… — Майлс все още изглеждаше доста зашеметен. — Вярвам, че ти си първият Воркосиган, който от пет поколения насам ще спечели от бизнес. Добре дошъл в семейството.
Марк кимна. Известно време и двамата мълчаха.
— Но това не е решение на въпроса — въздъхна накрая Марк и посочи с кимане клиниката на Група Дърона, а с това загатна и за Джексън Хол. — Тази операция за освобождаване на клоновете един по един. Дори ако бях унищожил Ваза Луиджи и Къща Барапутра, някой друг щеше да възстанови работата й.
— Да — съгласи се Майлс. — Истинският отговор трябва да е медицинско-технически. Някой трябва да открие по-добър, по-сигурен начин за продължаване на живота. Което, вярвам, все някой ще успее да постигне. Много хора трябва да работят върху този проблем, на много места. Техниката на трансплантация на мозък е много рискована и няма да може да съперничи. И бързо ще бъде изоставена.
— Аз… нямам никакви таланти в медико-техническа насока — каза Марк. — Междувременно касапницата продължава. Трябва бързо да реша какво да направя. Много бързо.
— Но не днес — каза твърдо Майлс.
— Не. — Марк видя през прозореца как една совалка се спуска в комплекса. Не беше совалката, излетяла с Дъроните. — Това случайно да не е наш транспорт?
— Надявам се — каза Майлс, отиде до прозореца и погледна надолу. — Да.
А после не остана повече никакво време. Докато Майлс отиде да провери совалката, надойдоха половин дузина Дърони и откъртиха скованото, изкривено, полупарализирано тяло на Марк от стола на Лили, и го настаниха на антигравитационната носилка. Изкривените му ръце се тресяха неконтролируемо, докато Лили не стисна устни и не му приложи друг хипоспрей с нещо чудесно. Беше толкова доволен, че го носят. Счупеният му крак беше социално приемлива причина да не ходи. Когато излязоха на орбита, той се направи на абсолютен инвалид, с подозрително вдигнат крак, за по-голяма убедителност пред хората на ИмпСи, които трябваше да го занесат до койката му.