„Адмирал Нейсмит е същество от кастата“ — помисли Марк с лека въздишка на завист. Майлс би могъл да заведе адмирала на партита, да го представя пред жени, да се представя с него в обществото почти навсякъде, освен в самия Бараяр. „Е, моята черна бригада компенсира тия неща с численост…“
Но те всъщност бяха едно, той и черната бригада, на най-ниско ниво. Никоя част не може да бъде отрязана, без да се заколи цялото.
„Значи ще трябва да търся всички ви. По някакъв начин. Вие трябва да живеете някъде долу в тъмното. Защото някой ден, в някой час на отчаяние може отново да ми дотрябвате. Грижете се за мен. А аз ще се грижа за вас.“
Зачуди се за какво ли адмирал Нейсмит се грижи за Майлс. За нещо неуловимо, но важно… дори графинята го беше видяла. Какво беше казала тя? Че няма да се страхува за разсъдъка на Майлс, докато той е отделен от малкия адмирал. Оттук и отчаяният стремеж на Майлс да възстанови здравето си. Работата му с ИмпСи беше неговият единствен спасителен път към адмирал Нейсмит.
„Мисля, че разбирам това. Оо, да.“
— Някога извинявал ли съм ти се, че те убих? — попита Марк.
— Не, доколкото си спомням… Но грешката изобщо не беше твоя. Не трябваше да се захващам с тази десантна мисия. Трябваше да приема предложения откуп за Ваза Луиджи. Само че…
— Само че какво?
— Той не искаше да те продаде на мен. Подозирам, че дори тогава е планирал да получи по-голям откуп от Риовал.
— Така предполагам и аз… Благодаря ти.
— Не съм сигурен, че в края на краищата има някаква разлика — каза Майлс извинително. — Нали Риовал опита отново.
— Оо, има. Има огромна разлика. Цялата разлика на света. — Марк леко се усмихна в тъмното. Причудливата архитектура на Ворбар Султана зад стъклото като никога беше омекотена от снега.
— Какво ще правим утре? — попита Марк.
— Ще спим — промърмори Майлс и отпусна глава на твърдата си униформена яка.
— А после?
— Тук сезонът на тържествата продължава три дни и завършва с огньове на открито. Ако моите… нашите родители наистина отидат в Хасадар, ще трябва да курсирам оттук дотам и обратно, докато ИмпСи не ме извика да се връщам на работа. През зимата в Хасадар е малко по-топло, отколкото във Ворбар Султана. О… и ти можеш да идваш с мен, ако желаеш.
— Благодаря. Приемам поканата.
— А ти какво планираш да правиш?
— Щом свърши отпуската ти, мисля да се запиша в едно от твоите училища.
— Кое?
— Ако графът и графинята ще живеят главно в Хасадар, може би в местния колеж.
— Хм. Трябва да те предупредя, че там ще се сблъскаш с много повече… селска тълпа, отколкото във Ворбар Султана. И ще възприемеш много от старомодния бараярски начин на мислене.
— Идеално. Точно това искам. Необходимо ми е да се науча как да се справям с тези кавги, без да убивам хора.
— Ясно — каза Майлс. — Прав си. И какво смяташ да изучаваш?
— Това почти няма значение. Образованието ще ми даде официален статус… на студент… и възможност да изучавам хората. Данни мога да получа от всяка машина. Но не ме бива в отношенията с хората. Имам много да уча. Трябва да знам… всичко.
Това беше друг вид глад, ненаситна лакомия за знания. Един аналитик на ИмпСи трябваше да притежава най-огромната възможна база данни. Хората, които беше срещал при автомата за кафе в щаба на ИмпСи, провеждаха зашеметяващи разговори — ужасно обстоятелствени и подробни по какви ли не въпроси. Трябваше да действа бързо, ако искаше да се състезава с тази тълпа. И да спечели.
Майлс се засмя.
— Какво смешно има?
— Просто се чудя какво Хасадар ще научи от теб.
Завиха и спряха пред входа на дома си.
— Аз май ще стана рано — каза Марк. — Много работа ме чака.
Майлс се усмихна сънено, сгушен в униформата си.
— Успех!