Осем години. „Никой от онези, което познаваше тогава, вече не е жив. Знаеш това, нали?“
Той отиде при нея.
— Сержант Таура… — Тя се обърна и той вдигна учуден вежди. — Какво е това на врата ти? — Всъщност много добре виждаше какво е — голяма пухкава розова панделка. По-скоро искаше да знае защо на врата й?
Тя усмихната — той предположи, че тази отблъскваща гримаса е усмивка, предназначена за него — о я оправи с грозната си лапа. Тази вечер ноктите й бяха лакирани с розов лак.
— Мислиш ли, че ще има ефект? Исках да си сложа нещо, за да не изплаша децата.
Той погледна огромното същество, облечено с леко защитно облекло и камуфлажни дрехи, с ботуши, патрондаши и с огромни мускули и зъби. „Не знам защо ми се струва, че няма да е достатъчно, сержант.“
— Е… заслужава си да се опита — успя да каже той. Така значи: тя си даваше сметка за своя необичаен вид. „Глупак! Как е възможно да не си дава сметка? Ти не си ли наясно за своя вид?“ Сега почти съжаляваше, че не се беше решил по-рано да излезе от каютата си и да я опознае. „Момиче от родния ми град.“
— Как се чувстваш като се завръщаш? — неочаквано попита той и кимна с глава без определена посока, имайки предвид приближаващата зона на десант на Къща Барапутра.
— Странно — призна тя и присви дебелите си вежди.
— Познато ли ти е мястото за кацане? Била ли си там по-рано?
— В този медицински комплекс не съм била. Почти не съм напускала клиниката по генетика, с изключение на две години, когато живях с наети осиновители, които бяха в същия град. — Тя обърна глава и изрева някаква заповед на един от хората си, зает с разтоварването на оборудването, а той отдаде чест и побърза да я изпълни. После се обърна към него и гласът й отново стана мек и нежен, но без неуместна интимност. Изглежда, тя и Нейсмит са били тайни любовници, ако изобщо са били. Дискретността й го успокои. — Не съм излизала много — добави тя. Той също понижи глас.
— Мразиш ли ги? — „Както ги мразя аз?“ Интимен въпрос, но по-различен.
Провесените й устни се извиха в размисъл.
— Предполагам… като малка те ужасно ме манипулираха, но, изглежда, не са злоупотребявали с мен. Имаше множество неприятни тестове, но всичко беше наука… в тях нямаше нищо, с което да искат да ме наранят. Всъщност не ми причиниха болка, докато не ме продадоха на Риовал след завършване на проекта за супервойник. Онова, което Риовал искаше да прави с мен, беше нелепо, но такъв му беше характерът. Барапутра… на Къща Барапутра й беше безразлично. Тя ме захвърли. Това ме нарани. Тогава дойде ти… — Тя се развесели. — Рицар в блестящи доспехи и така нататък.
Позната, тъжна вълна на недоволство премина през него. „Мръсник. Рицар с лъскави доспехи и на кон. По дяволите, и аз мога да спасявам хора!“ За щастие сега тя гледаше настрана и не видя нервния спазъм на лицето му. А може и да го бе взела за гняв към бившите й мъчители.
— Но въпреки всичко това — промърмори тя — аз не бих съществувала без Къща Барапутра. Те ме създадоха. Аз съм жива и след толкова време… трябва ли да се отплатя със смърт за живота, който съм получила? — Странно деформираното й лице се разкриви още повече.
Той със закъснение разбра, че този разговор не е подходящ за активно милитаристко-шовинистично внушение на една команда, която трябва да изпълни десантна операция.
— Не… непременно. Ние сме тук да спасим клонове, не да убиваме хора от Къща Барапутра. Ще убиваме само ако сме принудени, нали?
Това беше вече точно в стила на Нейсмит. Тя вдигна глава и му се усмихна.
— Толкова се радвам, че се чувстваш по-добре. Бях ужасно разтревожена. Исках да те видя, но капитан Торн не ми разреши. — Очите й бяха топли като светли жълти пламъци.
— Да, бях… много болен. — Торн е направил добре. — Но… може би ще можем да поговорим повече на връщане. — „Когато свърши това. Когато ще сме спечелили правото… спечелили правото за какво?“
— Срещата е уредена, адмирале. — Тя му намигна страшно весело и се изправи. „Какво й обещах!“ Тя се втурна напред — отново щастлив сержант, който контролира командата си.
Той я последва в десантната совалка. Тук светлината беше по-малко, въздухът по-студен и, разбира се, липсваше гравитация. Той плуваше напред от една ръкохватка към друга подир капитан Торн, мислено разпределяйки подовата площ за предвидения товар. Дванайсет или тринайсет редици деца по четири на ред… имаше достатъчно площ. Тази совалка беше оборудвана да пренася две команди плюс бронирани коли на въздушна възглавница или цяла полева болница. Отзад имаше лечебница за първа помощ, включително четири сгъваеми койки и портативна аварийна криокамера. Медикът на командата беше организирал своя участък и беше осигурил необходимото. Всичко се прикрепваше към пода от мълчаливи войници в сиви облекла, които работеха без суетене и излишни приказки. Имаше място за всичко и всичко си беше на мястото.