— Свързах се с Торн. Опитва настройка 6-2-j. Засега има само звукова връзка, без видео.
С трепкане на очите и контролно мигане той набра своя подчинен.
— Бел? Кацнахме. Приготви се да излезеш. Има ли останал някой жив?
Не беше необходимо да вижда лицето на Бел, за да възприеме неговото трепване. Но Бел поне не му губеше времето с обяснения и извинения.
— Двама ранени, не могат да ходят. Командос Филипи умря преди петнайсетина минути. Сложихме главата й в лед. Ако докарате портативната криокамера, може би ще я спасим.
— Ще я докараме, но нямаме много време да се занимаваме с нея. Започнете да я подготвяте още сега. Ще се опитаме да дойдем максимално бързо. — Той кимна към Куин. Двамата станаха и напуснаха пилотската кабина. Той накара пилотите да затворят вратата зад тях.
Куин съобщи на медика какво му предстои да направи и първата половина на Оранжевата команда изскочи от совалката, за да заеме отбранителни позиции. Веднага зад тях излетяха две малки коли на въздушна възглавница да прочистят всички възможни места от барапутрански снайперисти и да ги заместят с Дендарии. Щом докладваха „Чисто!“, Майлс и Куин последваха Синята команда на рампата в студената влажна зора. Той остави цялата втора половина на Оранжевата команда да пази совалката да не би барапутранците да се опитат да повторят предишния си успешен номер.
Сутрешната мъгла уморено се плъзгаше по горещата обвивка на совалката. Небето беше бисерно от бавно засилващата се светлина, но постройките на медицинския комплекс все още се мержелееха в неясни сенки. Нагоре се издигна въздушен велосипед, двама командоси се спуснаха напред, Синята команда ги последва. Майлс събра всичките си сили, принуждавайки късите си крака да тичат достатъчно бързо. Не искаше да изостава. Не искаше заради него някой дългокрак командос да е принуден да прави по-умерени крачки. Този път поне никой не го направи и той изсумтя от задоволство, макар и останал без дъх. Разпръснатият вой на отразени изстрели от огъня на леки оръжия му показа, че оранжевите командоси вече работят сериозно.
Минаха покрай една сграда, после под укритието на някаква колонада, след това покрай втора… половината от командата изтича напред, прикриваха се един друг. Всичко беше съвсем лесно. Комплексът напомняше на Майлс за онези месоядни цветя с покрити с нектар бодили, обърнати навътре. Влизането беше лесно за малки насекоми като него. Опитът да се измъкнат беше изтощителен и убийствен.
Гърмът от първата звукова граната беше почти облекчаващ. Барапутранците не пазеха всичко за десерт. Експлозията проехтя през две сгради и постепенно затихна по околните плочници. Не беше Дендарии издание, тембърът й беше като на малко детенце. Подсъзнателно той настрои командния си шлем да следва огъня, докато Оранжевата команда прочистваше едно гнездо от бойци на барапутранската сигурност. Не го тревожеше мисълта, че хората му може да изпекат някого от барапутранците. Безпокоеше го, че може да пропуснат някого. Чудеше се дали освен звуковите гранати противникът беше вкарал и други снаряди за масово поражение и хладнокръвно осъзна липсващия елемент в лекото си бойно облекло. Куин се беше опитала да го накара да вземе и броня за тялото, но той бе успял да я убеди, че е много голяма за него, че ще се изхлузва, докато се движи, и само ще го подлуди. Стори му се, че я чу да казва: „По-луд?“, но не я помоли да го повтори по-високо. Не планираше да провежда кавалерийска атака — това поне бе сигурно.
Отмести очи от разсейващите се призрачни данни, когато завиха зад последния ъгъл, изплашиха трима или четирима криещи се барапутранци и се приближиха до яслата за клонове. Голямото квадратно здание приличаше на хотел. Разбити стъклени врати водеха във фоайе, където неясни, облечени в сиво камуфлажно облекло защитници се движеха около набързо издигнати барикади от метални врати, изскубнати от пантите. Размениха бързо пароли и влязоха вътре. Половината от Синята команда моментално се разгърна да подсили уморените защитници от Зелената команда. Другата половина защитаваше тях.
Медикът наклони антигравитационната носилка с портативната криокамера, за да мине през вратите, и тръгна по коридора, насочван от другарите си. Бяха подготвили Филипи в една странична стая, където заложниците-клонове не можеха да ги видят. Първата стъпка се състоеше в максимално източване на кръвта на пациента при тези извънредни бойни условия, без да се опитват да я възстановят и съхранят. Груба, припряна и изключително мръсна, гледката не беше за хора със слаби нерви, с неподготвен ум.