Каютата представляваше малка стая почти като тази на Торн, само че с по-малко техника. Той провери шкафовете. Повечето бяха празни, но в един намери сиво работно облекло и изцапан гащеризон, точно неговия ръст. В малката баня намери комплект почти нови тоалетни принадлежности, включително четка за зъби. На устните му се появи иронична усмивка. Добре оправеното легло, което се отваряше от стената, изглеждаше изключително привлекателно и той едва не се строполи върху него.
„Нещата тръгнаха. Успях.“ Дендарии го бяха приели. Бяха го приели със същото глупаво сляпо доверие, с което следваха Нейсмит. Като овце. Единственото, което трябваше да прави сега, беше да не преиграе. Най-трудната част беше минала.
Взе набързо един душ и тъкмо обуваше панталоните на Нейсмит, когато пристигна храната. Това, че не беше напълно облечен, послужи като извинение бързо да отпрати човека, който донесе храната. Вечерята се оказа истинска храна, не просто дажба. Бифтек, пресни на вид зеленчуци, истинско кафе, топлата храна — наистина топла, студената — студена, добре подредена на малки порции, точно съобразени с апетита на Нейсмит. Имаше дори и сладолед. Той разбра вкусовете на своя прогенитор и отново се уплаши от това старание на непознати за него хора, които правеха всичко, за да му дадат точно онова, което иска, дори и в най-малките подробности. Вярно, че рангът си има своите привилегии, но това вече беше прекалено много.
Потиснат, той изяде всичко и тъкмо се чудеше дали мъхестото зеленище, което запълваше празното място в чинията, е за ядене, когато звънецът в каютата отново забръмча.
Появи се един ефрейтор — буташе пред себе си във въздуха антигравитационна носилка с три големи кашона.
— А! — възкликна той. — Нещата ми. Остави ги засега на пода в средата на каютата.
— Слушам, сър. Не искате ли ординарец? — Изразът на ефрейтора не оставяше никакво съмнение за кандидата, когото имаше предвид.
— Не… за тази мисия. По-късно ще станем доста много за това малко пространство. Ще мина и без ординарец.
— Ще бъда щастлив, ако ми разрешите да разопаковам нещата ви, сър. Лично съм пакетирал всичко.
— Остави ги така.
— Ако съм пропуснал нещо, само ми кажете и веднага ще изтичам да го донеса.
— Благодаря ти, ефрейтор. — В гласа му прозвуча раздразнение. За щастие то подейства като спирачка върху ентусиазма на ефрейтора, който свали кашоните от носилката на пода и излезе глуповато усмихнат, сякаш искаше да каже: „Ей, нямаш право да ме обвиняваш за това, че се старая“.
Той се усмихна със стиснати зъби и щом вратата се затвори, се зае с кашоните. Все пак за момент се подвоуми, развеселен от собственото си нетърпение. Държеше се като дете на рожден ден. Никога през живота си не беше празнувал рожден ден. Е, сега щеше да навакса.
В първия кашон имаше дрехи — повече, отколкото беше притежавал през целия си живот. Работен гащеризон, комплект долно бельо, официална униформа на военновъздушните сили. Той извади кадифената зелена куртка и вдигна вежди пред великолепието, което се разкри пред него: сребърни копчета, блестящи ботуши, обувки, чехли, пижами — всичко според устава, всичко съвършено скроено и ушито. И цивилни дрехи: осем или десет комплекта в различни планетарни и галактични стилове и социални положения. Ескобарски делови костюм от червена коприна, бараярска полувоенна куртка и тесни като кюнец панталони, трико, бетански саронг и сандали, парцаливо сако, риза и панталони, подходящи за някой нещастен докер. И много бельо. Три различни часовника с вградена комуникационна апаратура: един показващ времето по Дендарии, един много скъп бизнесменски модел и един, на вид евтин и износен, който всъщност се оказа най-добрият военен часовник. И още куп неща.
Наведе се над втория кашон, отвори го и ахна: космическо въоръжение. Пълно космическо защитно облекло, енергийни и животоподдържащи чанти, заредени, с поставени предпазители оръжия. Точно по неговия ръст. Всичко сякаш блестеше със собствен тъмен, адски примамлив блясък. Усети невероятно силен военен мирис — на метал и пластмаса, на енергия и химикали… на засъхнала пот. Извади шлема и загледа учуден тъмното огледало на визьора. Никога не беше носил космически доспехи, макар че ги беше изучавал на холовидеото до прималяване. Зловеща, смъртоносна черупка.
Извади всичко и го подреди на пода. Странни петна, резки и кръпки набраздяваха тук-там блестящите повърхности. Какви оръжия, какви удари, колко силни трябва да са били, за да повредят тази метална повърхност? Какви врагове са стреляли по тях? Всяка рязка, мислеше си той, докато ги опипваше с пръст, е била предназначена да причини смърт. И то не на шега.