Тя каза тихо:
— Благодаря, че си избрал Зелената команда, Майлс. Вярвам, че си ни намерил нещо по-тлъстичко.
Отново на малко име?
— Капитан Торн ще ви запознае с всичко по време на пътуването. Тази мисия е… истинско предизвикателство. — Това ли беше сержантът, който щеше да командва групата?
— Както обикновено капитан Куин ли е запозната с подробностите? — Тя сви рунтавите си вежди.
— Капитан Куин… няма да участва в тази мисия.
Видя как сержантът опули очи от изненада и как зениците й се разшириха. Устните й се дръпнаха назад, оголвайки острите зъби, и в същия момент той разбра, че тази ужасяваща гримаса трябва да е усмивка. По някакъв свръхестествен начин тя му напомни за усмивката, с която Торн беше посрещнал същата вест.
Тя погледна нагоре. В шлюза не беше останал никой от персонала.
— Аха? — Гласът й прозвуча като мъркане. — Добре, любими, аз ще ти бъда телохранителка. Само ми дай знак…
Какъв знак, какво, по дяволите…
Тя се наведе над него, устните й леко се вълнуваха, ръката с остри тъмночервени нокти го хвана за рамото — за момент си представи как тя му откъсва главата, смъква му дрехите и го изяжда — и чудовището залепи устните си за неговите. Дъхът му спря, пред очите му причерня, той едва не умря. Тя се изправи и го погледна с недоумяващ, обиден поглед.
— Майлс, какво ти става?
Това беше целувка. О, богове!
— Нищо — успя да промълви той. — Бях… болен. Може би не трябваше да ставам, но исках да направя проверка.
Тя изглеждаше много разтревожена.
— Според мен не е трябвало да ставаш… целият трепериш! Едва се държиш на крака. Хайде, ще те занеса до лечебницата. Луд човек!
— Не! Нищо ми няма. Искам да кажа, мина ми. Просто трябва да почивам известно време, за да се възстановя. Това е всичко.
— Добре. Веднага отивай да си легнеш!
— Да.
Той се обърна. Тя го шляпна по бедрото. Той си прехапа езика. Тя каза:
— Добре, че поне се храниш както трябва. Грижиш ли се за себе си, а?
Той й махна през рамо с ръка и побягна, без да се обръща. Това ли е воинската дружба? Между сержант и адмирал? Според него — не. Това беше интимна връзка. „Нейсмит, сексуално плашило, лудо копеле, какво си правил през свободното си време? А пък аз мислех, че не си имал никакво свободно време. Ти си бил необикновен маниакален самоубиец, ако си правил любов с това… чудовище.“
Все още треперещ, той заключи вратата на каютата си и истерично се засмя. Не можеше да повярва. По дяволите, та той беше проучил всичко за Нейсмит, всичко. Не е възможно да е ставало и това. „С такива приятели какви ти врагове?“
Той се съблече, легна и все още напрегнат се замисли върху сложния живот на Нейсмит/Воркосиган. Какви ли още тъпи уловки го очакваха? Най-после една слаба промяна в лекия шум около него, едно леко потрепване на гравитационното поле му показа, че „Ариел“ напуска орбита Ескобар. Беше успял да открадне напълно въоръжен и екипиран бърз кръстосвач и никой не знаеше за това. Бяха на път за Джексън Хол. По пътя към неговата съдба. Неговата съдба, не на Нейсмит. Мислите му започнаха да се губят и накрая той заспа.
„Но ако претендираш за собствена съдба — прошепна гласът на неговия Демон тъкмо преди да заспи, — защо не претендираш и за собствено име?“
ВТОРА ГЛАВА
Излязоха от гъвкавия ръкав на пътническия кораб един до друг, хванати за ръка — Куин, преметнала през рамо торбата си, Майлс, хванал в свободната си ръка летателната чанта. В салона за разтоварване на орбиталната разпределителна станция хората обърнаха глави. Докато минаваха покрай завистливо гледащите мъже, Майлс скрито хвърли самодоволен поглед към придружаващата го жена. „Моята Куин.“
Тази сутрин Куин изглеждаше особено порочна… наистина ли беше сутрин? Трябваше да провери времето на Дендарии флота… и с това почти се беше върнала към присъщото си поведение. Беше напъхала сивия униформен панталон с много джобове в червени ботуши от чортова кожа (стоманените капачета под острите върхове не се виждаха), завършващи с тънки алени кончове, и го бе превърнала в рекламен модел за маскарад. Бялата й кожа блестеше на фона на късите й тъмни къдрици. Всичко това отвличаше окото от атлетическата й фигура, което можеше да се разбере само ако се знае колко тежеше това проклето облекло.
Светлокафяви очи одухотворяваха лицето й. Съвършените черти на това лице караха мъжете да замлъкват по средата на изречението. Едно очевидно рядко по своята хубост лице, творение на изключително талантлив хирург-художник. Случайният наблюдател можеше да се досети, че за това лице плаща малкият грозен човек, когото тя беше хванала под ръка, и че тази връзка е плод на сделка. Случайният наблюдател никога не би могъл да се досети каква е истинската цена, която тя е платила: старото й лице, изгоряло при битката на Тау Верде. Почти първата загубена битка в служба на адмирал Нейсмит… десет години оттогава? Господи! Случайните наблюдатели са идиоти, реши Майлс.