През целия си 24-годишен живот не бях проявявал почти никакъв интерес към свръхестественото. Крачейки, доближих някаква тийнейджърка със светлосиня рокличка, поръбена с дантели. Тя започна да пищи, като ме гледаше. Бе подстригана на черта и обута в бели обувки на високи токчета. Момичето не побягна като стареца. Просто си пищеше с пълно гърло и ме сочеше.
Отминах силно разтревожен. Думите „локална трансформация“ незнайно защо се появиха в главата ми. Апартаментът ми бе станал огледален. Вследствие на нещо, за което не можех да си спомня и което бях сторил предната нощ. Всички вещи, намиращи се в дома ми, също бяха станали рефлектори. Локална трансформация, причинена от неизвестни сили.
Постепенно около мене взеха да се събират хора. Бавно и полекичка се оформи цяла тълпа. Тя ме накара да забавя крачка и най-накрая да спра. Започнаха да се чуват най-различни гласове.
— Гледай го, гледай го тоя! Изрод някакъв!
— Ами, по-скоро клоун. Ей ти, да не си от цирка, бе?
— Мутант!
— Сигурно радиацията го е сбъркала толкова!
Огледах се. Видях се заобиколен от хора, които ме гледаха злобно. Сочеха ме с пръсти, размахваха юмруци и крещяха срещу мен.
Забелязах, че повечето засланяха очите си с длан, докато гледаха към мене. Една едра жена с къдрава кестенява коса съвсем делово заоправя прическата си. Все едно бе пред огледало. Внезапно си помислих, че трябва да сваля проклетите огледални дрехи и да остана по слипове. Щом толкова ги дразнеха одеждите ми, че бяха готови да се саморазправят с мен, щях да ги махна. По-добре да ме помислят за извратен тип, отколкото да ме линчуват.
Съблякох се. Останах само по слипове.
— Изрод! — повтори някой. — Вижте го, целият е огледален!
— Прилича на извънземен от онези… детските филми! — обади се друг глас.
— Огледален човек!
— Огледален човек!
— Огледален човек!
— Счупете го!
Постепенно започнах да осъзнавам. Домът ми се бе променил. Всичко в него бе станало огледално. Без изключение. Дори самият аз.
Побягнах. Направих го инстинктивно, но точно навреме. Един висок и дебел хлапак с късо подстригана коса се наведе. После се изправи и ме замери с малко камъче. За щастие по улиците на Талъхаси трудно може да се намерят големи. Няколко човека се наведоха и започнаха да търсят с какво да замерят странния тип, който бе едно ходещо огледало.
Бягах, докато излязох извън границите на града. Спрях да тичам и започнах да вървя, едва след като се уверих, че никой не ме гони.
Сега лежа на една поляна и чакам да падне нощта. Лежа и си мисля за хората, които са огледални по своята същност отвътре. А не отвън като мене. Мисля си за подмазвачите, имитаторите и хората, които нямат собствено мнение. Те също могат да се нарекат огледални хора.
Тях обаче никой не ги сочи с пръст. Не ги преследва.
Не ги тормози.
Защото умеят да се прикриват. А аз не мога. Когато падне мрак, ще се опитам да открадна дрехи и да се върна в Талъхаси. От някой простор, дори и от някое чучело. Ще намеря с какво да прикрия огледалните си тяло и лице.
После под закрилата на нощта ще се върна в променения си дом. Щом бях объркал живота си, трябва да мога да го възстановя. Трябва да върна нещата по старому. Да стана пак един обикновен човек с един нормален сладък дом.
Трябва да стане. Надявам се да обърна процеса по някакъв начин. Рано или късно ще си стана същия като преди. Не бих могъл да живея иначе. Защото не искам хората да виждат лицата си в мен. Не искам да бъда отражение на всеки.
Не искам да бъда огледален човек.