Лицето на Люк бе загоряло от вятъра и слънцето, потъмняло от наболата брадата, с фини бръчици, които излизаха от ъгълчетата на очите му, издълбани от непрекъснато взиране в далечината. С леката избеляла синя риза, износените джинси и изподраскани ботуши Люк бе достоен представител на семейството си.
— Бас държа, че приличаш на него — тихо рече Карла.
— На баща ми?
— Не. На престъпника. Кейс.
Люк трепна, изпълнен с непреодолимо желание. Искаше да я прегърне, да усети как отвръща на ласките му, да чуе шепота й, да признае, че той е единственият мъж, когото обича.
Единственият мъж, когото не биваше да обича, защото не можеше да й предложи живота, който заслужаваше.
— Завиждам на Мария — бавно продължи Карла. — Дала е на своя любим всичко, което жената иска да даде на мъжа. Била е част от земята, както са били и индианците, които дошли до Пикчър Клиф и после изчезнали. Всички говорят за Запада, сякаш той е принадлежал само на индианците и обявените извън закона. Принадлежал е и на жените. По свой начин те са се борили за земята толкова свирепо, колкото всеки мъж. Иска ми се да съм една от тях.
— Не се залъгвай, момиче — язвително каза Люк. — Жените намразват земята. С основание. Тя ги смазва.
— Не е смазала Мария Търнър Макензи.
Люк вдигна рамене.
— Тя е била единствена. Завиждам на Кейс Макензи за любовта на Мария. Той е имал жена, която е обикнала тази сурова красива земя и никога не е плакала за мама, за копринени чаршафи или компанията на други жени. Мария е била някакво чудо.
— Много жени са живели на запад — бавно отрони Карла. — Една пета от земята е била владение на жени.
Люк вдигна вежди.
— Не знаех това.
— Ала мъжете пишат историята.
Той леко се усмихна и прикова очи в Карла. В погледа му нямаше желание, нямаше плам, а само студен метален блясък.
— Синът на Кейс не е имал късмет. Матю Макензи се оженил за едно момиче от Денвър. Тя била най-малкото дете в голямо семейство и първите десет години от брака раждала деца и плачела до скъсване за мама. Две от децата й оцелели. Когато влезли в пубертета, тя вече била заминала за Денвър. — Люк разсеяно завъртя чашата. Карла се страхуваше да проговори. — По онова време не можело да става и дума за развод. Двамата живеели отделно, той — в ранчото, тя — в града. Момчето, Лукас Тайръл Макензи, пораснало и наследило „Рокинг Ем“ — продължи Люк. — Това е дядо ми. Той се оженил за дъщерята на собственик на ранчо от околността. Тя имала три деца и била бременна с четвъртото, когато конят я хвърлил от седлото. И тя, и детето умрели. Осем години по-късно дядо ми се оженил отново. Баба Алис мразела „Рокинг Ем“. Щом баща ми станал достатъчно голям, за да управлява ранчото, баба ми и дядо ми се преместили в Боулдър.
Карла не помръдваше. Люк бе обзет от гняв и разочарование, сякаш бе приел за даденост факта, че няма да притежава жената, която обича, сякаш бе жертва на проклятие, което се предаваше в наследство заедно със земята.
— Татко и двамата му братя живеели в ранчото. Един след друг заминали за Корея. Когато се върнали, се оженили за момичета, с които се били запознали като войници.
Люк допи последната глътка кафе. Останалата част от историята на семейство Макензи нямаше да отнеме дълго време.
— Тук настъпил истински ад. Жените трудно издържали. Една от лелите ми се пропила и престанала, чак когато двамата с чичо ми се преместили в града. Другият ми чичо отказа да се премести. Жена му го съсипа. Често аз и двете ми братовчедки се криехме в плевника, за да избягаме от кавгите. Една нощ леля ми не издържа. Чичо бе скрил ключовете от колата и тя се запъти към града пеша. Беше студено, през февруари. Не стигна дотам. Но желанието й се изпълни. Не видя повече как слънцето залязва зад Огнените планини.
Карла настръхна. Беше чувала достатъчно за миналото на Люк, за да се досети какво следваше.